13.
— Доктор Симко?
Беше привечер; Лойд най-накрая бе приключил с последното си интервю за деня, грабнал бе купчина доклади, за да ги чете преди лягане, и вече крачеше по една от скучните улици на Сен Жени. Беше се насочил към фурната и към магазина за млечни продукти, за да си купи хляб и сирене „Апенцелер“ за утрешната закуска.
Към него се приближаваше спретнат мъж, около трийсет и пет годишен. Носеше очила — доста необичайно в свят с толкова развита лазерна кератотомия — и тъмносин суитшърт. Имаше модна къса прическа, точно като Симко.
Лойд почувства пристъп на паника. Сигурно бе полудял да се появява сам на публично място, след като половината свят беше видял лицето му по телевизията. Погледна наляво и надясно, оценявайки маршрутите за бягство.
— Да? — попита той неуверено.
— Доктор Лойд Симко? — човекът говореше английски, но с френски акцент.
Лойд преглътна.
— Аз съм.
На другия ден щеше да говори с Беранже да му назначи охрана.
Изведнъж мъжът сграбчи ръката на Симко и започна да я разтърсва енергично.
— Доктор Симко, искам да ви благодаря! — Той не пускаше ръката му, сякаш за да попречи на възраженията му. — Да, да, знам, че не сте планирали да стане така, и предполагам, че някои хора са пострадали. Но аз трябва да ви кажа, че това видение е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. То промени живота ми.
— А — каза Лойд, измъквайки ръката си от неговата. — Това е хубаво.
— Да, господине, преди видението бях различен човек. Никога не съм вярвал в Бог, дори и когато бях малко дете. Но видението ми… видението ми показа, че съм в църква и се моля сред множество хора.
— Молитви в сряда вечерта?
— Точно това си казах и аз, доктор Симко! Тоест не в момента на видението, а по-късно, когато по новините обявиха кое е времето на виденията. Молитви в сряда вечерта! Аз! От всички хора — точно аз! Е, не можех да отрека, че това нещо ми се е случило — явно беше, че по някое време между сега и тогава ще намеря своя път. Така че се сдобих с Библия — отидох в книжарницата и си купих. Никога не съм знаел, че има толкова различни видове! Толкова много различни преводи! Както и да е, избрах си една от онези, в които думите на Иисус са отпечатани в червено, и започнах да я чета. Предполагах, че рано или късно ще стигна до това, така че реших да проверя за какво става въпрос. И просто продължих да чета — дори прочетох всичките онези родословни дървета, онези прекрасни имена като музика: Исаара, Елиава… Какви велики имена! О, разбира се, доктор Симко, и да не бях имал видението, след двайсет и една години пак щях да намеря всичко това, но благодарение на вас се захванах още сега, през 2009 година. Никога не съм се чувствал по-спокоен, по-обичан. Вие наистина ми направихте огромна услуга.
Лойд не знаеше какво да каже.
— Благодаря ви.
— Не, господине — аз ви благодаря! — Той още веднъж разтърси ръката на Симко и се втурна по пътя си.
Лойд се прибра вкъщи около 21 часа. Мичико му липсваше много и се зачуди дали да не й се обади, но в Токио беше пет часът сутринта — твърде рано за телефонни разговори. Прибра сиренето и хляба и седна да гледа телевизия — да си отдъхне малко, преди да се заеме с купчината доклади.
Започна да прехвърля каналите, докато една швейцарска телевизия не привлече вниманието му: обсъждаха Погледа в бъдещето. Водещата бе осъществила сателитна връзка със Съединените щати. Лойд разпозна интервюирания мъж по дългата му червеникавокафява коса: Поразителния Александър, майстор илюзионист и изобличител на предполагаеми медиуми. Лойд беше виждал този човек често по телевизията през годините, включително по „Вечерно шоу“. Пълното му име бе Реймънд Александър, професор в „Дюк“.
Интервюто явно беше подложено на допълнителен монтаж: журналистката говореше на фрески, а Александър отговаряше на английски и гласът на преводача говореше върху неговия глас, предавайки френската версия на онова, което бе казал американецът. Оригиналните думи на Александър едва се долавяха.
— Несъмнено сте чули — каза интервюиращата — как човекът от ЦЕРН заяви, че виденията показват единственото възможно бъдеще.
Лойд се надигна.
— Oui — отговори гласът на преводача. — Но това явно е абсурдно. Лесно може да се демонстрира, че бъдещето е податливо на промени. — Александър се размърда в креслото си. — В моето собствено видение бях в апартамента си. На моето бюро, тогава, както и сега, стоеше това. — Срещу него в студиото имаше маса. Той се наведе към нея и вдигна едно преспапие. Камерата го даде в едър план: беше малахитов къс с малък златен трицератопс във вътрешността си.