— Побъркана работа — каза техникът. — Сякаш заспах, както си вървях. — Той се изкикоти за момент. — Дори сънувах.
Лойд вдигна вежди.
— Сънува? — попита той, също на френски.
— Ярък сън, като истински — обясни Свен. — Бях в Женева… в „Льо Розел“. — Лойд знаеше добре какво е това — сладкарница в бретонски стил на улица „Гран Рю“. — Но беше малко като научна фантастика. Имаше коли, които се носеха, без да докосват земята, и…
— Да, да! — долетя женски глас, но не в отговор на думите на Свен. Идваше откъм контролната зала. — Същото се случи и с мен!
Лойд се върна в слабо осветената стая.
— Какво ти се случи, Антония?
Едрата италианка разговаряше с двама от присъстващите, но сега се обърна към Лойд.
— Сякаш изведнъж се озовах някъде другаде. Пери каза, че същото се е случило и с него.
Мичико и Свен сега стояха на прага на вратата, точно зад Лойд.
— Аз също — обади се Мичико, сякаш с облекчение, че не е единствената.
Тео, който стоеше до Антония, беше намръщен. Лойд го погледна.
— Тео? А ти?
— Нищо.
— Нищо?
Гъркът поклати глава.
— Предполагам, че всичките сме припаднали — обобщи Лойд.
— Аз — със сигурност — отбеляза Свен. Той отмести марлята от лицето си и докосна носа си отново, за да види дали кървенето е спряло. Не беше.
— Колко дълго сме били в безсъзнание? — попита Мичико.
— И… Господи! Какво стана с експеримента? — сети се Лойд.
Изтича до конзолата за наблюдение на ALICE и натисна няколко клавиша.
— Нищо! — възкликна той. — По дяволите!
Мичико въздъхна разочаровано.
— Трябваше да е сработил! — извика Лойд и удари с длан конзолата. — Трябваше да сме получили Хигс!
— Е, нещо се е случило — каза Мичико. — Тео, не забеляза ли нещо, докато всички останали имахме… видения?
Тео поклати глава отрицателно.
— Нищичко. Предполагам… Предполагам, че съм припаднал. Само че не си спомням нищо. Гледах как Лойд отброяваше в обратен ред: пет, четири, три, две, едно, нула. И последва нещо като отрязано място във филм. Внезапно Лойд се оказа паднал в креслото си.
— Видя ли ме как падам?
— Не, не. Стана точно както казах: в единия момент ти стоеше на крака, в следващия момент беше в креслото, без никакво движение между тях. Предполагам… предполагам, че съм изгубил съзнание и през това време ти си седнал в креслото…
Изведнъж въздухът бе разцепен от воя на сирената на някакво превозно средство. Лойд бързо изтича навън от контролната зала, всички останали го последваха. В стаята от отсрещната страна на коридора имаше прозорец. Мичико, която беше стигнала там първа, вече вдигаше венецианските щори; лъчите на късното следобедно слънце нахлуха в стаята. Превозното средство бе една от трите пожарни коли на ЦЕРН. Тя се носеше през двора към главната административна сграда.
Носът на Свен явно най-накрая беше спрял да кърви — той бе отместил кървавата марля встрани.
— Чудя се дали и някой друг е имал припадък — промърмори норвежецът.
Лойд го погледна.
— Пожарните се използват и като линейки — поясни Свен.
Мичико осъзна какво има предвид техникът.
— Трябва да проверим всички стаи тук и да се уверим, че хората са добре.
Лойд кимна и тръгна по коридора.
— Антония, прегледай всички в контролната зала. Мичико, вземи Джейк и Свен и тръгнете нататък. Аз и Тео ще проверим от тази страна.
Той чувстваше лека вина, задето отпраща Мичико, но се нуждаеше от малко време, за да подреди в главата си онова, което бе видял и изпитал.
В първата стая, в която влязоха двамата с Тео, имаше припаднала жена; Лойд не можеше да си спомни името й, но тя работеше в отдела за връзки с обществеността. Плоският компютърен монитор срещу нея показваше познатия триизмерен работен плот на Линукс 2009. Тя все още беше в безсъзнание. По голямата цицина на челото й си личеше причината за това — паднала бе напред и си бе ударила главата в металния ръб на бюрото. Лойд направи каквото беше виждал да правят в безброй филми: хвана с дясната си ръка лявата й китка, обърна я с опакото нагоре и започна нежно да я потупва с другата си ръка, опитвайки се да я пробуди.