— Може да ви изглежда безвкусно — продължи Александър, — но наистина държа на тази малка дрънкулка; тя ми е сувенир от пътешествието ми до Националния парк „Динозавър“, което ми достави истинско удоволствие. Но не държа на нея чак толкова, колкото на здравия разум.
Той се пресегна под масата, взе някакъв плат, разстла го на пода и сложи върху него преспапието. После пак се пресегна под масата, взе оттам чук и разби пред камерата малахита и динозавърчето на ситни парченца.
Александър се усмихна триумфално на камерата: здравият разум отново беше победил.
— Това преспапие го имаше във видението ми; същото това преспапие вече не съществува. Следователно каквото и да показват виденията, то не е неизменното бъдеще.
— Разбира се — обади се интервюиращата, — ние имаме само вашата дума, че преспапието е било във видението ви.
Александър изглеждаше раздразнен, че почтеността му е поставена под въпрос. Но след миг кимна.
— Права сте да сте скептична — светът щеше да е по-добро място, ако бяхме малко по-недоверчиви. Факт е, че всеки може да направи сам подобен експеримент. Ако във видението ви е имало мебел, която притежавате в момента, счупете или продайте тази мебел. Ако сте мярнали собствената си ръка във видението — направете си татуировка. Ако някой друг ви е видял и сте имали брада, направете си лицева електролиза, така че вече да не може да ви расте брада.
— Лицева електролиза! — възкликна интервюиращата. — Това изглежда като доста крайна мярка.
— Ако вашето видение ви притеснява и искате да се уверите, че то никога няма да се осъществи, това би било един от начините да го направите. Разбира се, най-ефективният начин за опровергаване на виденията ще е, ако се намери някой ориентир, който е видян от хиляди хора — да речем, Статуята на свободата — и той бъде съборен. Но предполагам, че Националната служба по парковете няма да ни позволи да го направим.
Лойд отново се облегна назад в дивана. Абсолютни глупости. Никое от нещата, които Александър предложи, не беше реално доказателство — и всички те бяха субективни; разчитаха на собствените разкази на зрителите за техните видения. И какъв страхотен начин да се изявиш по телевизията — не само за Александър, но и за всеки, който иска да бъде интервюиран. Достатъчно е само да изкажеш твърдение, че си опровергал неизменността на бъдещето.
Лойд погледна към часовника на една от полиците, монтирани по тъмночервените стени на апартамента. Беше 21:30, което означаваше, че е едва 1:30 следобед на границата между Колорадо и Юта, където се намира Националният парк „Динозавър“; Симко бе ходил веднъж там. Той поразмишлява още няколко минути, после взе телефона, разговаря със служител от бюрото за справки и най-накрая се свърза с жена, работеща в магазин за сувенири в парка „Динозавър“.
— Здравейте — каза той. — Търся един предмет — преспапие, направено от малахит.
— Малахит?
— Това е зелен минерал — сещате се, декоративен камък.
— А, да, разбира се. Тези, които имаме, са с малко динозавърче вътре. Имаме с тиранозавър рекс, стегозавър и трицератопс.
— Колко струва онова с трицератопса?
— Четиринайсет и деветдесет и пет.
— Приемате ли поръчки по пощата?
— Разбира се.
— Бих искал да купя едно такова преспапие и да го изпратя на… — Лойд млъкна, за да помисли. Къде беше „Дюк“, по дяволите? — В Северна Каролина.
— Добре. Какъв е пълният адрес?
— Не съм сигурен. Пишете просто: „За професор Реймънд Александър, университет «Дюк», Дърам, Северна Каролина“. Сигурен съм, че ще стигне до него.
— Обикновена пратка?
— Идеално.
Чукане на клавиши.
— Транспортните разходи са осем и петдесет. Как искате да платите?
— С кредитна карта.
— Номерът, моля?
Той извади портфейла си и й прочете редицата от цифри, а също и датата на изтичане на кредитната карта и името си. После затвори телефона, седна обратно на дивана и скръсти ръце на гърдите си с чувство на задоволство.