Дела Робия се обърна към Тео и разпери ръце, апелирайки към здравия му разум.
— Но ТИ зависи от вълни, които пътуват назад във времето!
Гласът на Тео беше мек.
— Мисля, че ни беше демонстрирано много ясно, че изпращането на информация назад във времето е нещо реално, Франко — заяви той. — А и Крамър всъщност казва, че трансакцията се осъществява атемпорално — извън времето.
— Освен това — добави Лойд, разгорещен от битката, в която сега имаше съюзник — твоята версия за случилото се е версията, изискваща пътуване във времето.
Дела Робия изглеждаше шокиран.
— Какво? Как? Виденията просто изобразяват паралелна вселена.
— Всички паралелни вселени, които могат да съществуват според многосветовата интерпретация, биха се движи темпорално крачка в крачка с нашата вселена; ако можеше да виждаш в една паралелна вселена, ти щеше да видиш днешния ден, 26 април 2009 година; цялата концепция на квантовите изчисления изисква паралелните вселени да се движат в крачка с нашата вселена. Така че ако можеше да виждаш в някоя паралелна вселена, ти би видял например свят, в който отиваш и сядаш ей там при Майкъл Бър, вместо тук, при мен и Тео, но все пак щеше да е сега. Какво според теб може да е прибавило контакта с паралелната вселена отгоре на това, че видяхме бъдещето? Достатъчно трудно е да се приеме една от двете идеи, без да се налага да се приема и другата…
Към масата им се приближи Джейк Хоровиц.
— Съжалявам, че ви прекъсвам — намеси се той, — но някой те търси по телефона, Тео. Казва, че е относно публикацията ти в сайта Мозайка.
Тео бързо се отдалечи от масата, зарязвайки наполовина изядения кебап.
— Трета линия — извика тътрещият се подире му Джейкъб.
Имаше свободен кабинет веднага след столовата. Тео се шмугна вътре. На индикатора на телефона пишеше: „Неизвестен номер“. Тео вдигна слушалката.
— Ало. Тео Прокопидис слуша.
— Господи! — отвърна на английски мъжки глас от другата страна на линията. — Това е странно — да говориш с някой, за когото знаеш, че ще бъде убит.
Тео нямаше какво да отвърне на тези думи, така че просто попита:
— Имате ли някаква информация за убийството ми?
— Да, така мисля. Четох нещо за това във видението ми.
— И какво пишеше там?
Човекът преразказа същността на онова, което беше прочел. Нямаше нови факти.
— Имаше ли там нещо за онези, които са останали живи?
— Какво имате предвид? Не говорим за самолетна катастрофа.
— Не, не, имам предвид имаше ли нещо за онези, които са ме надживели. Сещате се — дали съм имал жена или деца.
— А, да. Да видим дали си спомням…
Да видим дали си спомням… Бъдещето на Тео бе абсолютно несъществено; на никого не му пукаше за него. То не беше важно, не беше реално. Просто някакъв човек, за когото са прочели нещо.
— Да — каза гласът. — Ще ви надживеят синът ви и жена ви.
— Имаше ли ги имената им във вестника?
Човекът издиша в слушалката, докато мислеше.
— Мисля, че синът беше Константин.
Константин. Името на баща му; да, Тео винаги бе мислил, че може да кръсти сина си така.
— А майката на момчето? Жена ми?
— Съжалявам, но не помня.
— Моля ви, опитайте.
— Не, съжалявам. Просто не си спомням.
— Можете да се подложите на хипноза.
— Да не сте луд? Няма да го направя. Вижте, обадих се, за да ви помогна; мисля, че ви направих добра услуга, не сте ли съгласен? Реших, че това ще бъде едно добро дело. Но нямам намерение да се подлагам на хипноза, да се тъпча с лекарства или нещо подобно.
— Но жена ми… вдовицата ми… Трябва да знам коя е тя.
— Защо? Аз не знам за коя ще съм женен след двайсет и една години — защо вие трябва да знаете?
— Тя може да има нишка към това защо съм бил убит.
— Да, предполагам. Може би. Но аз направих всичко, каквото можах за вас.
— Но вие сте видели името! Вие знаете името!
— Както казах — не го помня. Съжалявам.
— Моля ви… Ще ви платя.