Но не, Тео не подозираше никого от членовете на семейството си. Освен това нямаше ли виденията на неговите близки роднини да хвърлят най-голяма светлина върху собствената му смърт? Сигурно някои от тях щяха да правят собствени разследвания след двайсет и една години, опитвайки се да проумеят кой е убил скъпия им Тео?
Избра „Олимпик Еърлайнс“ за полета до Атина. Отново се продаваха билети — хората си летяха пак както преди, убедили се, че преместването на съзнанията няма да се повтори. Той прекара полета в търсене на недостатъците в модела на Погледа в бъдещето, изпратен му по електронната поща от DESY, Немския електронен синхротрон, другата европейска организация, притежаваща ускорител на частици.
Тео не се беше прибирал вкъщи от четири години и съжаляваше за това. Господи, той можеше да е мъртъв след двайсет и една години, а бе допуснал през една пета от този период да не види майка си и да не опита гозбите й, да не види брат си, да не се наслади на изключителната красота на родината си. Да, Алпите бяха поразителни, но това беше стерилна, безплодна красота. В Атина, когато човек вдигне глава, винаги ще види как Акрополът е надвиснал над града и как обедното слънце осветява реставрирания, излъскан мрамор на Партенона. Хиляди години човешко обитаване; хилядолетия на мисъл, култура, изкуство.
Разбира се, като млад той бе посещавал много от известните археологически места. Спомняше си как, когато беше на седемнайсет, закараха класа му с училищния автобус до Делфи — дом на древен оракул. Лееше се дъжд и той не искаше да излиза от автобуса. Но учителката им, госпожа Мегас, настоя. Те се покатериха по хлъзгавите тъмни скали до тучна гора, където стигнаха до мястото, на което се предполагаше, че оракулът някога е сядал и е описвал загадъчните си видения от бъдещето.
Този вид предсказания са били по-добри, помисли си Тео. Бъдеще, което е тема на обсъждане и интерпретации, вместо студената, сурова реалност, която светът бе видял наскоро.
Също така ходиха и до Епидавър, до големия амфитеатър с концентрични редици от седалки. Там гледаха представление на „Едип цар“; Тео отказа да се присъедини към туристите, които го наричаха Едип Rex, „Rex“ беше латинска дума, а не гръцка, и изопачаваше дразнещо заглавието на пиесата.
Пиесата бе представена на старогръцки; със същия успех можеше да е и на китайски, ако се съди по това, което Тео успя да разбере от диалога. Но те бяха учили историята в училище; той знаеше какво ще се случи. Бъдещето на Едип също му беше предсказано: ще се ожениш за майка си и ще убиеш баща си. И Едип, също като Тео, бе решил, че може да надхитри съдбата. Въоръжен със знанието какво се очаква да направи, той просто го избягнал и живял дълго и щастливо с царицата си Йокаста. Само дето…
Само дето се оказало, че Йокаста е майка му, а мъжът, когото Едип убил преди години, след кавга по пътя към Тива, всъщност бил баща му.
Софокъл бе написал тази версия на историята за Едип преди две хиляди и четиристотин години, но учениците все още я изучаваха като най-яркия пример за драматична ирония в западната литература. А какво би могло да бъде по-иронично от съвременен грък, изправен пред дилемата на древните — бъдещето е предсказано, предстои трагичен край? Разбира се, героите на древногръцките трагедии имат hamartia — фатален порок, който прави провала им неизбежен. Някои имат hamartia, която е очевидна: алчност или похот, или неспособност да се подчиняват на закона.
Но какъв е бил фаталният порок на Едип? Коя черта на характера му го е погубила?
Тео беше обсъждал този въпрос надълго и нашироко в училище; повествователната форма, използвана в древните гръцки трагедии, бе спазена — винаги имаше hamartia.
И тази на Едип беше… коя?
Не алчност, не глупост, не страхливост.
Не, ако изобщо имаше порок, това бе неговата надменност; вярата му, че може да победи волята на боговете.
Но Тео беше възразил, че това е невалиден аргумент; той винаги търсеше логиката. Надменността на Едип, твърдеше той, се доказваше единствено чрез опита му да избегне съдбата си; ако съдбата му не беше толкова сурова, той никога нямаше да въстане против нея и никой нямаше да го сметне за надменен.
Не, бе казала учителката му, надменността му си я има, вижда се в хиляди дребни неща, които върши в пиесата. Всъщност, пошегувала се бе тя, въпреки че Едип означава „подут крак“ — алюзия за нараняването, причинено му, когато истинският му баща е вързал краката му и го е оставил да умре — със същото основание можеха да го нарекат и „подута глава“.