— Предполагам. Може би.
— Всъщност няма нужда да пресъздаде всички възможни състояния — би могъл да пресъздаде само едно случайно.
— О, разбирам. И ти твърдиш, че това, което видяхме — виденията, — не са от действителното бъдеще след двайсет и една години, а от този научен експеримент от далечното бъдеще. Една от възможните симулации. Само едно от безбройните — извинявай, почти безбройните — възможни развития на бъдещето.
— Точно така!
Лойд поклати глава.
— Доста трудно е да се приеме такова нещо.
— Нима? Наистина? По-трудно е да се приеме от идеята, че сме видели бъдещето и това бъдеще е неизменно, и дори познаването му е недостатъчно, за да предотвратим реализирането му? О, стига! Имам предвид, ако имаш видение, според което си в Монголия след двайсет и една години, всичко, което трябва да направиш, за да осуетиш видението, е да не отидеш в Монголия. Нали не твърдиш, че ще бъдеш принуден да отидеш там, въпреки своята воля? Определено имаме своя воля.
Лойд се опита да запази мекия си тон. Беше свикнал да спори на научни теми с други хора, но не и с Мичико.
— Ако във видението си ти си в Монголия, ще се озовеш там. О, да, може да имаш твърдо намерение никога да не ходиш там, но това ще се случи и ще изглежда напълно естествено за момента. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че хората не са особено усърдни в реализирането на желанията си. Можеш да си обещаеш днес, че ще минеш на диета, и да имаш твърдото намерение след месец да не си се отказала, но по някакъв начин, без изобщо да си личи, че нямаш свободна воля, е много вероятно да си се отказала от диетата си дотогава.
Мичико изглеждаше засегната.
— Мислиш ли, че имам нужда от диета? — Но след миг се усмихна. — Шегувам се.
— Но разбираш идеята ми, нали? Няма доказателства, че дори в близка перспектива можем да си наложим нещо чрез най-обикновено усилие на волята. Защо да мислим, че след две десетилетия ще имаме свобода на волята?
— Защото трябва да имаме — каза Мичико, отново станала сериозна. — Защото ако нямаме, тогава няма никакъв изход. — Тя потърси погледа му. — Не разбираш ли? Типлър трябва да е прав. Или ако не е, тогава има някакво друго обяснение. Това не може да е бъдещето. — Млъкна за момент. — Не може да е нашето бъдеще.
Лойд въздъхна. Обичаше я, но… по дяволите, по дяволите, по дяволите. Поклати глава в знак на отрицание.
— Аз не по-малко от теб искам бъдещето да не е такова — отговори той нежно.
— Тогава не допускай да е — помоли Мичико, хвана ръката му и преплете пръстите си с неговите. — Не го допускай.
17
— Ало? — Приятен женски глас.
— А, здравейте, търся… търся доктор Томпкинс.
— На телефона.
— О, здравейте. Обажда се… Обажда се Джейк Хоровиц. Нали си спомняте, от ЦЕРН?
Джейк не знаеше какво очаква да чуе по телефона. Привързаност? Облекчение, че той пръв се е обадил? Изненада? Но в гласа на Карли не се усети нищо такова.
— Да? — отвърна тя с равнодушен тон. И това беше всичко; просто едно „да“.
Джейкъб усети как сърцето му се свива. Може би просто трябваше да затвори, да се махне от телефона. Никой нямаше да бъде наранен; ако Лойд беше прав, на тях им бе писано да бъдат заедно някой ден. Но просто не можеше да се насили да го направи.
— Аз… Съжалявам, че ви притеснявам — заекна той. Никога не се беше представял добре в телефонните си разговори с жени. Всъщност от гимназията не бе звънял на жена — не и по такъв повод. Тогава едва беше успял да събере смелост да се обади на Джули Коън и да я покани на среща. Дни наред се бе подготвял за това и още помнеше как пръстът му трепереше, докато набираше номера й в мазето на тяхната къща. Чуваше как брат му върви на горния етаж и дървеният под поскръцва при всяка от тежките му стъпки, като капитан Ахав по палубата. Изпитваше истински ужас при мисълта, че Дейвид може да слезе долу, докато той разговаря по телефона.
Обади се бащата на Джули и й извика да вдигне другия телефон — не беше покрил слушалката с ръка и се бе обърнал към нея по много груб начин. Нищо общо с предишното му поведение. След това тя се обади и баща й затвори телефона, а Джули каза с онзи прекрасен неин глас: