Тимъти Зан
Поглед в бъдещето
ГЛАВА 1
Имперският звезден разрушител „Химера“ се плъзгаше бавно из безкрайното черно пространство на космоса, а абсолютната му самота се нарушаваше единствено от огромния газов гигант Песитин, увиснал далеч под него.
Адмирал Пелаеон стоеше пред предния илюминатор на мостика загледан в мъртвата планета под краката си, когато капитан Ардиф пристъпи към него.
— Рапорт от майор Хач, адмирале — бързо докладва той. — Всички поражения от пиратското нападение са възстановени. Корабът ви отново е в пълна бойна готовност.
— Благодаря, капитане — отвърна върховният командващ, внимателно прикривайки усмивката си.
За трийсетте часа от неуспешната атака срещу „Химера“ Ардиф многократно бе променял мнението си. В началото бе твърдо убеден, че нападението е предвождал генералът от Новата република Гарм Бел Иблис. Впоследствие го осени подозрението, че нападателите са изменници на Империята, после пък — че са някакви бунтовници, докато накрая стигна до становището, че е отговорна неизвестна пиратска банда.
Ардиф бе прекарал последните трийсет часа в размишления над теориите си, като предварителният технически рапорт, че противниковият щурмови кръстосвач е бил тип „Калот“, явно бе повлиял върху тях.
— Нещо ново от патрулите? — попита Пелаеон.
— Нищо не са открили, сър — отвърна Ардиф. — Все още никъде в системата няма помен от движение. Десантната совалка, която изпратихте по вектора на бягство на нападателите, се обади току-що. Не ги е открила.
Адмиралът кимна. Очакванията му се оправдаваха — всеки, който може да си позволи да купи щурмови кръстосван и притежава необходимите умения да го управлява, обикновено знае някой и друг номер за укриването му.
— Длъжни сме да опитаме — каза той. — Наредете да проверят още една система в предела на обхвата на сигнала ни без ретранслация. Ако пак не ги засекат, наредете да се прибират.
— Слушам, сър — тихо отвърна капитанът на „Химера“.
Без да се обръща, върховният командващ долови колебанието му.
— Въпрос ли имате, капитане? — подканящо попита той.
— Става дума за комуникационното затъмнение, сър — отговори Ардиф. — Не ми се нрави да сме изолирани по този начин. Все едно съм глух и сляп. Честно казано, това ме изнервя.
— И на мен не ми харесва — призна Пелаеон. — Но единственият начин за връзка с останалата част от галактиката е или чрез имперските ретранслационни станции, или по Холонет. В мига, в който направим едно от двете, всичко живо от Корускант до Бастион ще научи къде сме. Опашката от пиратски шайки, желаещи да си опитат късмета с нас, ще се проточи до безкрай.
„И това ще означава — добави той наум — край на опита ми за дискретна среща с Бел Иблис. Ако, разбира се, генералът пожелае да говори с мен.“
— Това ми е ясно, адмирале — каза Ардиф. — Но минавало ли ви е през ум, че вчерашното нападение може да не е било изолирано нападение срещу самотен имперски кораб?
Пелаеон повдигна вежди.
— Да не намеквате, че това е част от мащабна атака срещу Империята?
— Не отхвърлям тази възможност, сър. В момента съм склонен да мисля, че пиратите не са наети от Новата република, а нападат по своя инициатива. Империята винаги е действала твърдо с тях. Може да са решили, че моментът е подходящ за отмъщение.
Върховният командващ замислено потърка долната си устна. На пръв поглед предположението беше глупаво. Дори на смъртния си одър Империята би имала далеч повече сили, отколкото й бяха нужни, за да се справи с който и да е пиратски съюз. Но това не означаваше, че пиратите не са в състояние да извършат глупост и да я нападнат.
— Все пак остава въпросът, как са разбрали местонахождението ни — отбеляза адмиралът.
— Все още не знаем какво е станало с полковник Вермел — припомни му Ардиф. — Може би тъкмо тези пирати са го пленили и той им е казал за срещата.
— Не го е направил доброволно — мрачно каза Пелаеон.
— Ако са го принудили да проговори, ще покрия спътника на Бастион с кожите им — закани се той.
— Да, сър — тихо каза капитанът. — Това ни връща на въпроса, колко смятате да останем тук.
Върховният командващ погледна към газовия гигант от другата страна на илюминатора. „Да, наистина. Колко да висим тук, сред нищото, с надеждата, че бавната смърт на Империята може да бъде спряна? Че можем да сложим край на войната с Новата република, запазвайки ненакърнени територията и достойнството си?“
И с надеждата, че най-сетне могат да постигнат мир.
— Две седмици — отвърна Пелаеон. — Ще дадем на Бел Иблис още две седмици, за да отговори на предложението ни.