— Достатъчно бързо я отвори! — увери го Люк. — Няма нищо общо с теб.
— Тогава ком джа са ви предали.
Майсторът джедай се намръщи. С постоянното дразнещо съперничество между двете етнически групи Скайуокър очакваше да улови в думите му нотка на порицание или поне високомерно превъзходство. Но в тях имаше само съжаление и тъга.
— Може би — отвърна той. — Но вината не е и тяхна. Заплашващите може да са ни усетили и да са ни устроили засада. И не забравяй, че пещерните обитатели, като комджайците, не виждат така добре в осветени помещения както аз и ти.
Дете на ветровете се замисли за известно време върху думите му.
— Ако заплашващите са поставили капан, може да влязат и тук да ви търсят.
— Може — съгласи се джедаят. — Ако, разбира се, знаят за това стълбище. Може и да не знаят… целият този прах показва, че не е било използвано от години.
— Може да знаят за него и да не го използват — уточни Дете на ветровете. — Вашият приятел машина и комджайците наблюдават и чакат долу. Не трябва ли някой да наблюдава и горе?
— Добра идея — съгласи се Скайуокър. — Иди кажи на Спазващия думата си, че искам да изпрати двама от ловците си да пазят площадката над нас.
— Ей сега — каза комкаецът и разпери крила. — Но ще трябва да изпрати само един ловец. Аз ще отида да наблюдавам с него.
Люк отвори уста, за да възрази, но не каза нищо. Дете на ветровете бе подложено на постоянно заяждане и пренебрежение от страна на комджайците, откакто бяха стигнали пещерата в края на каньона. Стоенето на пост бе нещо полезно и немного опасно.
— Добре, Дете на ветровете. Благодаря ти.
— Няма нужда от благодарности — каза малкият комкаец. — Мога да направя това за джедай Скай Уокър — той наклони глава на една страна, за да погледне отново Мара. — И за любимата му другарка.
Дете на ветровете разпери криле и потъна в тъмнината на стълбището. Последните му думи прокънтяха резки в главата на Люк. Любимата му другарка… другарка… любимата… Той обърна очи към Мара. Познатите черти изглеждаха изострени от силния контраст между мрака и светлината от фенерчето. Любимата…
— Не — тихо прошепна той.
Харесваше Мара. Харесваше я много. На нея можеше да се разчита, беше умна и съобразителна, душевно и емоционално стабилна, с чувство за хумор и лека непочтителност, която приятно разнообразяваше автоматичното и повърхностно благоговение, с което твърде много хора се отнасяха към него. Прояви се като надежден съюзник в много трудни и опасни моменти. Остана с него, Хан и Лея, макар част от враждебно настроената към нея йерархия на Новата република да я бе обявила за ненадеждна. Но може би най-важното бе, че имаше заложба да овладее Силата и способност да споделя мислите и чувствата му, каквато дори близки двойки, като Хан и Лея, не притежаваха.
Но не я обичаше. Не можеше да поеме този риск. Винаги когато си бе позволявал лукса да обича жена, с нея се случваше нещо ужасно. Гаериел бе убита, Калиста загуби джедайските си способности и в крайна сметка го напусна. Списъкът беше дълъг. Ако теорията на Мара бе правилна, всички тези катастрофи се бяха случили, докато той бе под влиянието на досега си с Тъмната страна. Дали сега нещата щяха да бъдат различни? Можеха ли да бъдат различни?
Люк поклати глава. Не! Можеше да приложи цялата логика на вселената… можеше да докара хиляди доводи, за да обясни защо точно сега не можеше да си позволи подобни чувства. Не с Мара. Над всичко като страшен призрак витаеше видението, което му се бе явило преди по-малко от месец на Тиерфон. Бе видял Хан и Лея застрашени от многолюдна тълпа; Уедж, Коран и Червената ескадрила — в разгара на битка; себе си — на арките на Сейджанси, откъдето го отведоха при Талон Карде, за да научи за изчезването на Мара. Видял бе Мара сред остри скали да се носи по повърхността на воден басейн. Очите й бяха затворени, а ръцете и краката й — отпуснати като на мъртвец.
Той отново я погледна. Лека болка стегна сърцето му. Може би това бе нейната съдба. Може би това бе краят на живота й и той не можеше да направи нищо, за да го предотврати. Но докато това не се докажеше, щеше да направи всичко, да жертва собствения си живот, ако бе нужно, за да не допусне това да се случи. И ако част от жертвата се състоеше в това да я пази далеч от сянката на пагубната Тъмна страна, която бе лягала върху толкова други, с радост щеше да го направи. Но за момента най-важно бе Мара да се излекува. А за това не бе нужна жертва, а просто време и внимание.
— Лека нощ — отново каза Люк, знаейки, че тя не може да го чуе.
Импулсивно се наведе и леко я целуна по устните. След това се изтегна на студения камък до нея, облегна глава до нейната на сгънатото си яке и отпусна ръка през гърдите й, така че пръстите му да докосват раната на рамото й. След това изпадна в полутранс, за да засили лечебния процес, присегна се със Силата и се залови за работа.