Елегос се разсмя.
— Много добре — каза той. — Досега не ви познавах, съветник, с изключение на онова, което бях чел или чул за вас. Това пътуване, макар и кратко, бе извънредно поучително. Каквото и да стане оттук насетне, ще се смятам за щастлив, че съм прекарал тези няколко дни с вас.
Лея си пое дълбоко дъх. Сами за себе си тези думи можеха да се тълкуват по много злокобен начин. Но изречени със спокойната каамаска топлина, бяха лишени от заплаха и страх. Долавяха се кураж, надежда и решимост, които думите и присъствието на Елегос извличаха от нея.
„Какъв срам — помисли си тя с тъга, — че ненаситният за власт император Палпатин желаеше унищожението на такива опасни хора.“
В края на рампата на „Хилядолетен сокол“ ги чакаше самотна фигура. Лея и тримата й спътници тръгнаха към посрещача си — белокос мъж със среден ръст и лице, прорязано от възрастта, но с уставно изпънат гръб на професионален военен. Носеше имперска униформа, а на гърдите му се виждаше отличителният знак на флотски адмирал.
— Съветник Органа Соло — поклони се той леко, докато тя приближаваше към него. — Адмирал Пелаеон. Добре дошли на борда на „Химера“.
— Благодаря ви, адмирале — отвърна Лея и също се поклони. — Мина много време.
Той сбърчи чело.
— Май ме сварвате неподготвен — каза върховният командващ. — Не знаех, че сме се срещали.
— Не беше официална среща — отвърна тя. — Но си спомням, че когато бях на десет години, на годишното алдеранско събиране в кралския павилион баща ми ви посочи като един от най-обещаващите флотски офицери.
— Добре си спомням онези дни — тихо каза Пелаеон, — колкото и да не ми се иска в известен смисъл — адмиралът отмести очи към Елегос, който стоеше вляво от Лея. — Може би ще ме представите на останалите членове на делегацията си?
— Разбира се — отвърна тя, премълчавайки неофициалния статут на групата. — Това е Елегос Акла, доверител на останките на народа на Каамас.
Върховният командващ се усмихна и отново се поклони.
— Доверителю Акла.
— Адмирал Пелаеон — каза Елегос и сведе глава в каамаски поклон.
— Това е Сакисак от клана тлакшар — продължи Органа Соло и махна към ногрито вдясно от себе си.
Усмивката на Пелаеон остана на лицето му, но Лея долови горчивината зад нея.
— Разбира се — каза той. — Алдеранка, каамасец и ногри. Представители на трите раси, които имат най-големи основания да ненавиждат Империята.
Сакисак се раздвижи…
— Не изпитваме неприязън лично към вас, адмирале — спокойно каза Елегос, преди ногрито да проговори. — Нито пък към народа на Империята. Нашите светове бяха унищожени от ръката на Палпатин, но сега и той не е сред живите. Подхранването на огъня на враждата няма да ни донесе нищо.
— Благодаря ви, доверителю — отвърна Пелаеон. — Оценявам великодушието и мъдростта ви — за миг погледът му прескочи към Сакисак, след това се спря на Гент, който нервно стоеше до каамасеца. — А вие, сър, коя конкретна неправда представлявате?
— Аз ли? — стреснато попита момчето. — О, не. Аз не съм от групата. Тоест… аз съм хакерът, който възстанови съобщението на полковник Вермел до генерал Бел Иблис.
Последната следа от усмивка изчезна от лицето на върховния командващ.
— Какво имате предвид с „възстанови“? — попита той. — Полковникът не е ли предал съобщението лично?
— Не е успял — каза Лея. — Според генерал Бел Иблис корветата на полковник Вермел е била прехваната от звезден разрушител, докато е захождала към Моришим.
Блясъкът в очите на Пелаеон угасна.
— Прехваната и унищожена?
— Не, поне не веднага — отвърна Органа Соло. — Звездният разрушител е изтеглил корветата в хангара си и е избягал.
— Ясно.
Известно време адмиралът мълча, загледан в нищото. Чертите на лицето му бяха сурови, почти жестоки, отразяващи изпълващия го гняв. Лея се присегна със Силата и се опита да прочете зад чувствата му, питайки се дали тя да наруши тишината, или да изчака той да го направи.
Елегос взе решението вместо нея.
— Разбирам, че полковник Вермел е бил ваш близък приятел — тихо каза той.
— Надявам се, че още е — каза Пелаеон. — Ако не е, някой ще плати прескъпо за смъртта му — върховният командващ въздъхна. — Но вие сте тук, за да говорим за мир, не за отмъщение. Последвайте ме. Залата до хангара ни очаква.
— Ако нямате нищо против, бих предпочела да водим дискусията на борда на моя кораб — отвърна Лея. — Телохранителите ми много държат на това.
За час от секундата в чувствата на Пелаеон просветнаха неувереност и дори страх, но скоро след това върховният командващ отново се усмихна.