Лея се свъси. Гневът й се превърна в подозрителна неувереност.
— Тогава какво имате предвид? — попита тя.
— Че сте притеснена и използвахте силата и името си, за да предпазите съпруга си повече, отколкото за да предпазите сравнително непознат човек — каза Елегос. — Че от притеснение предадохте доверието, което ви е гласувано като на висш съветник, дипломат и джедай.
— Не е нужно да ви отговаря, доверителю Акла — обади се дрезгав глас зад тях.
Лея се обърна и видя Сакисак, който бе застанал в отворената врата на пилотската кабина.
— Проблеми ли има? — попита тя.
— Не — увери я ногрито, влезе в кабината и застана точно зад нея. — Дойдох да доложа, че никой не ни преследва и че Баркимк изключва оръжейната система — той обърна тъмните си очи към Елегос. — Ако тя реши да предпази клана си от опасност, това не е ваша грижа.
— Съгласен съм — тихо каза каамасецът. — Както вече казах, не съм тук, за да съдя.
— Тогава защо я притискате? — попита Сакисак.
— Защото самата тя не е убедена, че е постъпила правилно — отвърна Елегос и отново обърна очи към Лея. — Важно е да премисли въпроса и по един или друг начин да стигне до решение. Да го приеме или за правилно и да продължи, или за грешно и също да продължи.
— Защо? — попита ногрито.
Каамасецът се усмихна тъжно.
— Защото е висш съветник, дипломат и джедай. Може да притежава мъдростта и познанието, от които ще се нуждаем всички в предстоящите дни, само когато е в разбирателство със себе си.
Дълго време никой не проговори. Лея гледаше пъстрото небе на хиперпространството и премисляше миналото. Парливото усещане на срама се прибавяше към останалите чувства, които бушуваха в нея. Елегос отново бе прав.
— Трябвало е да станете джедай, Елегос — каза тя, разкопча предпазните колани и стана от пилотското кресло.
— Нямам джедайската способност да се докосвам до Силата — каза той. В гласа му се прокрадна нотка на съжаление. — Въпреки това в думите ви има повече истина, отколкото предполагате. Сред народа ми се носи легенда, че в самата зора на зараждането си първите рицари джедай са дошли на Каамас, за да се научат от нас как да използват мощта си според етичните правила.
— Не се съмнявам в истинността на тази легенда — отвърна Лея и махна към креслото, което бе освободила. — Сакисак, поеми управлението. Аз ще отида в товарното отделение. Нужно ми е много време за размисъл.
ГЛАВА 20
— Добър ден, граждани учени от Мчалския орден на Империята — изрецитира обичайното си приветствие старият обслужващ дроид SE2 на рецепцията. — Как можем аз и Имперската библиотека да ви услужим?
— Просто ни посочи свободен компютърен терминал — каза Хан и направи сериозно усилие да овладее лошото си настроение. Задухата вече се усещаше и бившият контрабандист се чувстваше достатъчно притеснено и глупаво, докато крачеше из градските улици с традиционната роба на мчалски учен. И той, и двамата му другари не ги бяха сваляли от момента, в който бяха кацнали на Бастион, и последното нещо, което искаше, бе да си разменя шеги с обслужващ дроид SE2. — Ще се оправим с останалото. Благодаря.
— Разбира се — дроидът погледна първо него, после Ландо и накрая Лобот. Върху Лобот погледът му се задържа по-дълго, сякаш се питаше защо качулката му е дръпната плътно над лицето в такъв горещ ден. — Били сте тук и преди, граждани — каза той. — Поотделно през последните три дни, ако паметта не ми изневерява.
— Правим голямо проучване — меко отвърна Ландо. — Отнема много време.
— Желаете ли помощ? — услужливо попита дроидът. — Разполагаме с няколко помощни дроида и интерфейсни дубликати, които можете да наемете на съвсем приемливи цени.
— Ще се оправим — повтори Хан, полагайки всички усилия да не се разкрещи в металното лице на дроада. — Просто ни дай свободен терминал.
— Разбира се, гражданино учен — приветливо отвърна дроидът. — Терминал четирийсет и седем А. Минете през двойните врати вляво от вас…
— Знаем къде е — прекъсна го бившият контрабандист, обърна се и тръгна към указаната врата.
— И благодаря — добави Ландо.
Двамата с Лобот настигнаха Хан точно зад двойната врата.
— Какво ли още трябва да направиш, за да привлечеш допълнително вниманието върху нас? — тихо попита бившият картоиграч, докато се промъкваха през лабиринта от индивидуални и групови терминали, изпълващи огромната зала на Имперската библиотека. В този час само няколко бяха заети. — Можеш например да нариташ дроида и да го поразмяташ из рецепцията… това ще свърши работа.
— Много хора в Империята не обичат дроидите — също толкова тихо отвърна Соло. — Дори учени. Хайде да си вършим работата, а?