— Оставете решенията си, майоре — остро го прекъсна Дизра. — Кой е?
— Ами адмиралът, сър — заекна майорът. — Нали знаете… адмирал Пелаеон.
Сервитьорът в откритото кафене постави чинията с панирани тримпийски парченца на масата, полуподигравателно прие парите и с широка крачка се отправи към навеса, под който бе разположен барът.
— Същинско бижу, нали! — възкликна полугласно Ландо, недружелюбно загледан след него.
— Сигурно си мисли, че мчалските учени няма да разберат, ако ги обслужат добре, и затова не си прави труда — каза Хан, набоде едно от панираните парченца и го натопи в жълтия сос миасра, като внимаваше ръкавът на робата му също да не цопне.
Макар че не бяха отбелязали никакъв напредък сутринта, се чувстваше в по-добро настроение. За сметка на това Ландо сякаш бе прихванал лошото му настроение.
— Е? Да не би това да означава, че парите ни не ги бива? — сопна се той. — Казвам ти, Хан, пак стават нахални.
— Да — отвърна приятелят му и отхапа от парченцето тримпиа, оглеждайки забързаните хора по улиците около кафенето, устремени с лека стъпка и оптимизъм, неизпитван сякаш от години. Не беше нужно човек да е гений, за да разбере причината за настроението им. Върховният адмирал Траун се бе завърнал.
— Не трябва да забравят, че все още ги превъзхождаме във всяко отношение — каза Хан с пълна уста. — Останали са им… колко? Хиляда системи?
— Не е много — съгласи се Ландо, също набучи едно от панираните парченца и леко го топна в соса. Соло забеляза, че Лобот, без да се разсейва от разговора или настроението на сътрапезниците си, вече ядеше второ парче тримпиа. — Но със сигурност няма да го разбереш, като ги гледаш.
— Да — отвърна бившият контрабандист и отново се огледа.
Щастливи хора, весели хора, уверени, че вселената ще се разтвори и ще изсипе рога на изобилието и чудесата си върху тях. Това бе достатъчно да превърне лошото настроение в ужасно… Хан изведнъж спря да дъвче, забравил за костичката между зъбите си. Зад пешеходците движението на превозните средства внезапно бе спряло заради камион, който маневрираше, за да се качи на товарна рампа на половин пресечка от тях. А в една от въздушните шейни на няколко метра от кафенето…
— Ландо… виж… там — каза той и кимна към шейната. — Откритата тъмнозелена шейна. Мъжът с гъстата руса брада.
Калризиан дръпна назад качулката си, за да види по-добре.
— Проклет да съм — прошепна той. — Нали това не е Зотип?
— Страшно прилича на него — мрачно каза Хан, борейки се с желанието да дръпне собствената си качулка по-плътно над лицето си. Капитан Зотип, главатар на пиратите Каврилу и едно от най-злите въплъщения на полуинтелигентна отрепка, с която бе имал нещастието да се сблъска. Като се имаше предвид наградата за главата на Зотип, никъде в галактиката не трябваше да е останала цивилизована планета, на която пиратът да можеше да покаже грозната си физиономия.
И все пак беше тук. Насред имперската столица, седнал във въздушна шейна с петима не по-малко грозни бодигардове, крещеше ругатни по адрес на камиона, сякаш градът бе негов.
— Май открихме връзката между пиратите и Империята, която търсехме с Люк — промърмори Соло. — С клонингите и с всичко останало.
— Май си прав — съгласи се Калризиан. Робата му прошумоля, когато той помръдна. — Искрено се надявам да не предложиш да го проследим и да потвърдим предположенията ти.
Хан поклати глава.
— Преди много време се сблъсках с него. Нямам ни най-малко желание да го направя отново.
— И аз — шумно въздъхна Ландо. — Знаеш ли, Хан, остаряваме.
— Да бе! — отвърна бившият контрабандист. — Хайде да свършваме и да се връщаме в библиотеката — той погледна яркото слънце и безоблачното синьо небе.
Изведнъж градът му се стори доста по-недружелюбен, отколкото преди пет минути.
Камионът завърши маневрите си, движението се възобнови и Соло и останалите двама продължиха обяда си. Оставяйки една добре котираща се монета до недоядения си сандвич, Кароли напусна кафенето и се сля с потока пешеходци. Изведнъж се бе появило нещо по-интересно от Соло, Калризиан и библиотечното им проучване. Далеч по-интересно!
Тъмнозелената шейна какран не се бе отдалечила на повече от една пряка, когато Кароли намери онова, което й трябваше: стар очукан „Убрикиан 9000“, ненаблюдаван, паркиран в странична уличка. Тя постави от вътрешната страна на дланта си мистрилския универсален ключ, задържа го с палец, метна се на шофьорската седалка, хвана щурвала с една ръка и пъхна ключа под контролното табло с другата. Двигателят неохотно се закашля и запали. Кароли хвърли поглед през рамо и се включи в движението. Обикновен наблюдател не би съзрял нищо необичайно. Тя само се надяваше скутерът да не потрябва на собственика си, преди да свърши работата си.