— Горе-долу толкова — отвърна Пелаеон, наблюдавайки внимателно лицето на майора.
От все сърце желаеше да притежава достатъчно доказателства, за да може да нареди пълен анализ за потвърждаване на фактите. Мъжът срещу него лъжеше, адмиралът бе сигурен в това. Но докато нямаше доказателствата, въз основа на които със сигурност да посочи Тирс като човека, проникнал в компютъра на Ята Минор, не можеше да направи нищо. Или докато хакерът на Новата република Гент не намереше доказателства за проникването на майора. Това беше нещо, за което нито Дизра, нито адютантът му знаеха. Двойните врати зад върховния командващ се отвориха.
— Простете за закъснението, адмирале — каза Дизра, мина с широка крачка покрай командир Дрейф и заобиколи млечнобялото си коралово бюро. — Това е всичко, майоре — кратко добави той към Тирс.
— Да, ваше превъзходителство.
За част от секундата очите им се срещнаха и на Пелаеон се стори, че мофът едва забележимо кимна на адютанта си. След това, като се стараеше да запази остатъците от достойнството си, с бързината на човек, който бяга от стадо безиоти, майорът прекоси кабинета и излезе.
— Надявам се, че майор Тирс е бил приятна компания — каза Дизра.
— Да, да — увери го върховният командващ, внимателно изучавайки разкривеното лице на мофа. „Не толкова лице, колкото маска, помисли си адмиралът, зад която да крие мислите си.“
А той знаеше какви са те. Проблемът бе, че не можеше да го докаже. Ако имаше поне едно доказателство за участието на Дизра… само едно…
— Така. Докъде бяхме стигнали? — делово попита мофът и се облегна в стола си. Кратката почивка определено бе направила чудеса с увереността му. — А, да. До онези необосновани клевети, изречени за мен. Хрумна ми, адмирале…
Звънецът на интеркома, вграден в бюрото му, го прекъсна. Мофът са намръщи, приведе се напред и натисна копчето.
— Да? — каза той. — Какво и…?
Той застина, за миг очите му се разшириха, а долната му челюст висна. Погледът му се стрелна към Пелаеон и отново се върна към интеркома.
— Да, зает съм — ядно отвърна Дизра. — И не обичам да ме прекъсват по този начин за…
Той рязко спря. Адмиралът напрегна слух, но високоговорителят бе насочен към мофа, така че в противоположния край на бюрото не се чуваше нищо.
Очите на Дизра се разшириха отново… и Пелаеон видя нещо, което не бе виждал дотогава, не бе и допускал, че ще види. Моф Дизра, лъжецът, съучастникът в престъпления и евентуалният предател, пребледня. Дрейф също го видя.
— Ваше превъзходителство — каза командирът, изправи се и понечи да заобиколи бюрото.
Мигът на шок премина и изражението върху лицето на Дизра сега бе като на влуден ранкор.
— Назад! — изръмжа той към Дрейф. Ръката му се стрелна към него, сякаш се опитваше да отпъди опасно животно. — Добре съм. Само не приближавайте!
Офицерът спря и хвърли объркан поглед към Пелаеон.
— Нещо не е наред ли, ваше превъзходителство? — попита върховният командващ.
— Всичко е наред, адмирале — отвърна Дизра. Думите излязоха от устата му сякаш прекарани през мелничарски камъни. Пелаеон забеляза, че очите му все още бяха фокусирани върху екрана на интеркома. — Бихте ли ме извинили отново? Налага се незабавно да уредя още един въпрос — той стана и изключи интеркома с яростно перване на пръста. — Веднага се връщам — и той се отправи едва ли не бегом към двойните врати на кабинета си.
— Разбира се — отвърна Пелаеон след него. — Не бързайте.
Последните му думи останаха нечути от Дизра, заглушени от силния удар, с който се затвориха двойните врати след него.
— Интересно! — отбеляза командир Дрейф и погледна към вратите. След това обърна очи към адмирала. — Това още един номер да си осигури малко време за размисъл ли беше?
— Не мисля, че и двете прекъсвания бяха номер — отвърна върховният командващ и замислено погледна към бюрото на мофа. Хората, които можеха да си позволят да имат мебели от култивиран иврийски корал, обикновено бяха заможни политици, индустриалци и престъпни босове от покрайнините. Всички те имаха какво да крият… — Не, нещо става. Нещо важно.
— Хм — промърмори Дрейф. — Да се поразходя ли из коридора да разбера какво?
— Може би по-късно — отговори Пелаеон. — А ние сме сами. Сами в кабинета на Дизра.
Командирът разбиращо вдигна вежди.
— Да, наистина — съгласи се той и огледа кабинета. Погледът му падна на бюрото… — Разбира се, законността на действията ни е малко съмнителна — напомни той на началника си и хвърли поглед към двамата щурмоваци, застанали на пост до двойните врати. — Нямаме заповед за обиск, а и Дизра не е обвинен в нищо.