— Шада, оценявам грижата ти — тихо, но твърдо каза той, протегна ръка и хвана дланта й. — Но трябва да вземеш предвид цялостната картина. Животът ми и това, какво ще стане с него, не са най-важните неща в момента.
— Аз съм твой телохранител — отвърна Шада, също толкова тихо и твърдо. — Това са най-важните неща за мен.
— Ако обичате… — обади се Енту Ний. — Май не ме разбрахте. Капитан Карде и аз трябва да влезем първи, а вие можете да влезете след нас. Това е… видяхте ли?
Шада не беше доволна и от това, но кимна неохотно.
— Само помнете, че ако нещо се случи — предупреди тя, — вие лично ще сте на мушката ми. Влизате първо вие двамата, после — аз и след това — Трипио.
— Господарке Шада, едва ли е нужно да идвам и аз — побърза да се обади блестящият протоколен дроид и направи крачка назад към въздушната шейна. — Някой трябва да пази шейната…
— Всъщност може и да ни потрябва — каза Енту Ний и се усмихна успокоително. — Ела, Трипио. Спокойно.
— Да, господарю Енту Ний — отвърна примирено дроидът. Простенвайки тихо, той тръгна на половин метър след Шада.
— Но трябва да кажа, че имам лошо предчув…
— Добре — весело продължи дребосъкът. Краткият миг на сериозност отмина и от Енту Ний отново струеше обичайната безобидност. — Да вървим.
Вратата не беше заключена. Когато пристъпи прага на усойната тъмна стая след Енту Ний и слънчевата светлина остана зад гърба му, Карде се почувства особено уязвим.
За негова изненада стаята, в която влезе, май не бе използвана от доста време. Малкото мебели в нея бяха стари и прашни и носеха същите признаци на продължителна немара, както и външният вид на къщата. Трите прозореца, които отвън му се сториха тъмни и заплашителни, отвътре се оказаха просто невероятно мръсни, украсени с фина дантела от прах и песъчинки. На слънчевите лъчи, които успяваха да пробият през мръсотията, се виждаха дълги паяжини, увиснали от столовете.
— Насам — тихо каза Енту Ний. Гласът му прокънтя в мрачната атмосфера. Дребосъкът ги поведе през стаята към една затворена врата в другия край. — Той е тук, капитан Карде. Моля, подгответе се.
Контрабандисткият шеф си пое дълбоко въздух. Зад себе си чу тихия скърцащ звук от изваден от кобура бластер.
— Готов съм — каза той.
— Да — Енту Ний се пресегна и докосна копчето за отваряне на вратата. С тихо изскърцване тя се плъзна настрани.
Първото, което Карде усети, бе миризмата. Силен, едва поносим лъх на старост, отдавнашни спомени и изгубени надежди, на болест и умора. На смърт.
Стаята бе малка. Доста по-малка, отколкото Карде бе очаквал. Вградени рафтове покриваха стените от двете му страни. Лавиците им бяха отрупани със странна смесица от предмети на изкуството, безсмислени дрънкулки, разни мускали и медицински уреди. Огромно легло запълваше по-голямата част от останалото пространство. То свършваше на метър от вратата и оставяше място, колкото да се проврат двама души.
В леглото, завит с куп одеяла и тананикащ си нещо тихо, с прикован в тавана поглед лежеше старец.
— Джори — тихо повика Енту Ний и влезе в стаята. Тананикането спря, но очите на стареца си останаха вторачени в тавана. — Джори, дошли са ти гости.
Карде влезе в стаята, вмествайки се в малкото останало пространство. Мислите му препускаха с бясна скорост. „Не, това не може да е Джори Кардас. Това не е енергичният, избухлив, амбициозен мъж, който едва ли не сам създаде една от най-големите контрабандистки организации във вселената.“
— Джори — внимателно се обади търговецът.
Набръчканото лице се смръщи и старецът вдигна глава от възглавницата.
— Мертан — попита в отговор той с треперещ глас. — Мертан. Ти ли си?
Карде издиша безшумно. Гласът и очите… Да, той беше.
— Не, Джори — тихо отвърна контрабандистът. — Не е Мертан. Карде съм. Талон Карде. Помниш ли ме?
Старецът премига няколко пъти.
— Карде? — каза той със същия несигурен глас. — Ти ли си?
— Да, Джори, аз съм — потвърди търговецът на информация. — Помниш ли ме?
Колебливата усмивка, която се появи върху лицето на стареца, изчезна, сякаш мускулите му бяха твърде уморени или твърде стари, за да я удържат по-дълго.
— Да — каза той. — Не. Кой каза, че си?
— Талон Карде — повтори контрабандистът.
В устата му се появи горчивият вкус на поражение, огорчение и всепоглъщаща умора. Целият този път… Изминаха целия този път, за да се срещнат с Кардас и да го помолят за помощ. Страховете на Карде от срещата… покаянията, вината… всичко това за нищо. Джори Кардас, който толкова години му бе вдъхвал тих ужас, отдавна си бе отишъл. На негово място имаше празна черупка. Смътно, през мъглата на разочарованието и спомените търговецът усети някой да полага ръка на рамото му.