Измина цял час в сканиране и проверки под бдителните погледи и недотам внимателните ръце на огромен брой охранители. На Навет му се стори, че го провери едва ли не половината контингент на древстранската сигурност. Най-сетне с очевидната неохота на човек, комуто ситуацията изобщо не допада, но няма възможност за избор, полевият диспечер Трибиа поведе двамата търговци на екзотични животни към по-ниските равнища в сградата на генератора. Към самото сърце на древстранската система за отбрана.
— Внушително — каза Навет на зорките си стражи, докато небрежно оглеждаше залата. — Сега разбирам защо искате бързо да се отървете от тях — и намести банката с кортрехан малко по-високо на рамото си. — Добре — продължи той и размаха тънкия пистолет за пръскане в ръката си. — Първо трябва да ми покажете всички деликатни и важни места, до които не искате да стигнат.
— Не искаме да стигат доникъде — остро отвърна Трибиа. Козината му се наежи.
— Да, да, разбира се — успокои го Навет. — Исках да кажа, откъде да започнем да пръскаме? Най-напред трябва да обработим най-чувствителните части.
Козината на диспечера отново се наежи.
— Има логика — недоволно се съгласи той. Очевидно последното му желание бе да посочи най-важните части на безценния генератор на планетарния им щит на двама човеци. — Насам.
Не че имаше значение, какво искаше ботанецът. Навет бе съвършено наясно с целия комплекс и нито той, нито Клиф имаха нужда ботанците да им показват слабите му места. Но би било нормално един откровено глуповат собственик на магазин за домашни любимци да зададе такъв въпрос. А и му беше интересно да види докъде можеха да стигнат ботанците в искреността си при такава ситуация.
— Можете да започнете оттук — каза Трибиа, спря и посочи една съвършено маловажна резервна комуникационна конзола.
— Добре — отвърна Навет.
Пръскаха петнайсетина минути, полагайки сложните преплетени химически следи, които бяха единственият начин за ефикасно унищожаване на металмитите, когато нещата най-сетне започнаха да стават интересни.
— След това тук — каза Трибиа и покровителствено положи ръка върху една от конзолите, които поддържаха честотата на тока, протичащ между пилоните на планетарния щит.
— Добре — каза Навет. Сърцето му започна да бие по-силно, когато се приближи към конзолата. Това беше началото: първият удар в сърцето на расата, чиито действия бяха стрували на Империята толкова много. Ботанските техници вече бяха свалили предпазните панели. Премествайки леко хватката си на пистолета, докато клякаше, Навет насочи дюзата към плетеницата от електроника и леко я напръска.
Само че този път остави нещо повече от убиващия металмитите кортреханов разтвор. То трябваше да кондензира по платките и бавно да започне да капе по захранването и вентилационните кутии. Страничният натиск по дръжката на пистолета позволи на малкия резервоар, вграден в нея, да отдели част от специалната смес, с която бе пълен.
Едночасовата проверка при влизането им бе подложила тях и оборудването им на щателно сканиране за всичко, което можеше да роди параноичното ботанско съзнание: оръжия, техника за шпиониране, експлозиви, отрови, приспивателни, киселини и може би още петдесет други потенциални опасности. Но никой не се сети да направи проверка за храна. Не че някой в цялата сграда на генератора, дори металмитите, би намерил точно тази смес даже за съмнително апетитна. Всъщност след като малките паразити бяха изиграли ролята си, бе време да умрат.
Двамата с Клиф прекараха последните два часа в системно пръскане из целия комплекс на генератора, оставяйки отровните следи навсякъде из него. На двайсетина внимателно подбрани места оставиха и от течната храна. Когато свършиха, тежката миризма на кортрехан бе почти като физическа преграда, която трябваше да бъде преодолявана, докато се връщаха към изхода.
— Добре — весело каза Навет, след като най-накрая ги придружиха до охранявания район на входа. — Първата стъпка е направена. Сега трябва да поставите високоговорители, които да увеличат звуците на различните люпила. Така няма да се смесват и няма да се размножават много бързо и ще имат време да се бият помежду си. Дайте време на кортрехана да подейства. Разбирате ли?
— Да — отвърна Трибиа. Сега, когато инопланетяните вече не бяха в пряк контакт с безценната му техника, той не изглеждаше така недоволен. — Колко време ще е нужно?