— О, една седмица сигурно ще е достатъчна — отговори Навет. — Осем-девет дни при всички случаи. Някои люпила се унищожават по-трудно от други. Не се притеснявайте… през това време няма да изядат нищо. Само ще умират.
— Много добре — неохотно каза диспечерът. — Имам само още един въпрос. Казаха ми, че тези животни са доста редки. Как са успели да влязат в сградата?
Навет сви рамене възможно най-небрежно. Основата бе положена, но това не означаваше, че всичко е приключило. Ако ботанците решеха да се върнат и да почистят всичко, което двамата с Клиф бяха напръскали, цялата им работа щеше да е напразна.
— Да сте внасяли нова техника през последните една-две седмици?
Козината на ботанеца настръхна неуверено.
— Преди две седмици дойдоха две апаратури. Но и двете бяха сканирани щателно, преди да бъдат внесени.
— Да, но се обзалагам, че скенерите ви не са настроени за улавяне на форми на живот на метална основа — посочи Навет. Това бе сигурно предположение. Ботанските скенери не реагираха на тварите в дрехите на техниците. — Да ви кажа право, едва ли някой знае откъде идват или как се промъкват. Просто понякога се появяват и създават главоболия. Въпреки това предполагам, че са влезли с апаратурата. Може да хванете няколко и да препрограмирате скенерите си, за да не ви създават повече главоболия.
— Благодаря ви — леко докачено отвърна Трибиа.
Явно ботанците с неговия статут не бяха свикнали недостатъците да им се посочват недвусмислено.
— За нищо — весело отговори Навет. Искрен, но глупав, той беше от типа хора, които приемаха всичко за чиста монета, без да забелязват никакви задни мисли у другите. — Радвам се, че можахме да помогнем. Нали ще ни извадите онова разрешително за търговия?
— Ще направя каквото мога, за да ускоря нещата — каза ботанецът.
А това, забеляза Навет, не беше първоначалното му обещание. Но нямаше значение. След шест дни, ако всичко вървеше по план, Трибиа щеше да престане да съществува заедно с Древстран и онази част от ботанската раса, която звездните разрушители в космоса над планетата успееха да избият. Намерението на Навет бе в този ден да наблюдава унищожаването от борда на един от звездните разрушители и да се посмее от сърце. Но засега бе още рано за смях.
— Много благодаря — весело каза той. — Ако имате нужда от още нещо, обадете ни се.
Двамата с Клиф не размениха и дума по обратни път до магазина. Продължиха да мълчат и когато стигнаха, и не си казаха нищо съществено, докато не се претърсиха един друг с шпионодетектора, скрит в двойното дъно на куфарчето с инструментите им. Претърсването не даде никакъв резултат.
— Немарлива работа — изсумтя Клиф, докато връщаха детектора на мястото му.
— Сигурен съм, че са проверили досиетата ни, преди да ни се обадят — каза Навет и подсмъркна с отвращение, пляскайки се по ризата. Проклетият кортрехан бе попил навсякъде. — Успя ли да видиш къде излиза електропроводът? Аз не бях в тази част на сградата.
— Видях го — отвърна Клиф. — Даже са направили разклонение на един от кабелите, сигурно за новата апаратура, за която спомена Трибиа.
— Но не са отворили стената?
Клиф поклати глава.
— Не са толкова глупави. Не, цялата стена е непокътната.
— Добре — каза Навет и сви рамене.
Щеше да е хубаво да има една еднометрова подсилена, укрепена, многослойна, непробиваема стена по-малко на пътя им. Но така или иначе тя нямаше да ги спре.
— Просто се притеснявам, че може да ни трябват още шест дни преди да успеем — продължи Клиф. — Сигурен ли си, че сместа няма да се разгради за това време?
— Не — увери го Навет. — Сега номерът е да подкопаем електрокабела от заведението на Хо Дин и след това да го срежем, без да активираме сензорите от тук до Одвестарн.
— Мислиш, че са сложили сензори и по кабелите?
— Ако аз отговарях за тях, бих им сложил — отвърна Навет.
— Хорвик и Пенсин ще ни вкарат в заведението, след като го затворят, но няма да разполагаме с безкрайно време. Ще напредваме бавно и сигурно. Шест дни ще ни стигнат.
— Надявам се — каза другият. — Реши ли какво ще правиш с агентите на Новата република? — изведнъж той щракна с пръсти. — По дяволите! Най-накрая се сетих! Уедж Антилис!
— Прав си — каза Навет и се намръщи, когато свърза името с лицето на черноокия. Генерал Уедж Антилис, командир на проклетата Червена ескадрила. Една незначителна група изтребители, която бе причинила повече щети на Империята от всички ботанци, взети заедно. — А това усложнява нещата. Дори и да не са толкова видни фигури от Новата република, едно тройно убийство би предизвикало голям шум — той огледа магазина. Антилис едва ли бе доловил нещо заплашително в един магазин за домашни любимци. Но те стояха до него, когато предавателят му звънна, и разбраха, че двамата с Клиф са поканени в сградата на генератора. — Но пък и едва ли можем да си позволим да ги оставим да душат наоколо — призна той. — Май е време да ги отстраним.