— Това се казва приказка — каза Клиф с мрачно одобрение.
— Искаш ли да се погрижа?
— Сам ли? — повдигна вежди Навет.
— Че те са обикновени дървеняци! — отвърна той. — Поне Антилис. Извън пилотските си кабини са безпомощни.
— Може би — каза Навет. — Но ни намериха. И онази старица изглежда с ума си.
— Тоест?
Навет се усмихна:
— Тоест няма да се справиш сам с тях. Ще действаме заедно.
Моранда отпи от синьо-зеления си ликьор.
— Не знам — поклати тя глава. — Не бих казала, че някой от тях скочи и ми махна.
— Може да се каже и така — кисело отвърна Уедж, който масажираше пулсиращите си слепоочия. Петдесет различни магазини, офиси, сервизи и закусвални. Всичките установени в Древстран, откак бойните кораби бяха започнали да се събират над планетата, всичките посетени лично от него, Коран и Моранда през последните четири дни. Бизнесоборотът в Ботауи би трябвало да е астрономичен. — Но може да се каже и че просто ударихме на поредния камък.
— Аз не бих се изказал толкова категорично — бавно каза Коран, докато въртеше чашата си. — Имаше няколко места, на които явно настръхнаха повече. Онзи мешакийски бижутер например.
— Защото търгува с крадено — каза Моранда и пропъди образа на бижутера с вяло движение на китката. — При това веднага забеляза, че не сме обикновени клиенти. Трябва да се научиш да криеш стойката си на човек от охраната, Коран. Този изправен гръб непрекъснато те издава.
— И онова кафене на Хо Дин — продължи Коран, като пренебрегна забележката й и прокара пръст през списъка им. — Точно под него минава един от електропроводите за сградата на генератора.
— Е да, но то си е там от десет години — напомни му старицата.
— Управителят спомена, че съвсем скоро са наели двама човеци за късната смяна на чистачите, забрави ли? — контрира я командирът от Червената ескадрила. — Нещо ме притеснява…
Уедж го погледна. Той знаеше, че Коран никога не се бе справял толкова добре, колкото Люк и Лея, с онзи аспект на Силата, който засягаше разчитането на съзнания. Но дори и да не можеше да се добира до мислите на другите, все пак можеше да извлича впечатления и представи от тях. В съчетание с предишното му детективско обучение, получено в охраната на Корелиан, това означаваше, че всяко нещо, което го притесняваше, си струваше да бъде взето под внимание.
— И, разбира се — добави Коран, — приятелите ни в търговския център за екзотични животни.
Антилис погледна Моранда в очакване на опровержение. Но тя не каза нищо.
— Да, наистина — след известна пауза се обади тя и се намръщи. — Те изобщо не ми харесаха.
— Не каза ли, че никой от тях не е скочил? — попита Уедж.
— Не, не подскочиха — съгласи се старата жена. — Точно там е работата. Държаха се идеално. Но колко собственици на магазини за домашни любимци познаваш, които са и специалисти по унищожаването на паразити? Екзотични паразити. Като металмитите например.
— Трябва да проверим за подобна специализация в досиетата им — каза Коран, който в никакъв случай не изглеждаше по-радостен от Моранда. — Къде ли точно са се появили тези металмити?
— Трябва да е в участък с много висока степен на сигурност — предположи Уедж. — Първоначално дори не искаха да ги пуснат да влязат.
— Но пък това решение бе отхвърлено много бързо — кимна Моранда. — Трябва да е място със свръхвисока степен на сигурност и в същото време изключително чувствително и важно.
За момент тримата се спогледаха. Коран пръв наруши мълчанието.
— Сградата на генератора — каза той. — Нищо друго не съвпада.
— Съгласна съм — каза Моранда и отпи от питието си. — Въпросът е дали нахлуването на металмитите е нападението или примамката? Ако е нападението…
Скрит дълбоко в джоба на Уедж, предавателят му тихо избипка и тя не довърши изречението си.
— Кой знае, че си тук? — попита старицата.
— Совалката ни — той извади малкия комуникационен уред. — Поставихме ретранслатор за всички входящи съобщения — Уедж включи предавателя, намали звука и каза паролата: — Давай, Червен две.
Съобщението беше много късо.
— Татко е — чу той познатия глас на Бел Иблис от другата страна. — Прощавам ви всичко. Прибирайте се у дома.
Уедж силно стисна предавателя.