— Но трябва да си готов да направиш жертвата, ако се наложи — посочи Мара. — Благодаря, но не проявявам интерес.
— Тогава автоматично ограничаваш възможностите си — каза Скайуокър. — Ако не си готова да се обвържеш…
— Да се обвържа? — възмутено възкликна Джейд. — Ти ли ми говориш за обвързване? Ами Калиста? Или Гаериел, или някоя от другите жени, с които пътищата ви се пресякоха през последните десет години? Къде ти беше обвързването в тези случаи?
Вълната гняв, която го обзе, бе така внезапна и неочаквана, че физически го притисна към каменната стена.
— Нямаш право! — остро отвърна той. — А Ландо? А?
Известно време двамата просто се гледаха. Мара стаи дъх и се подготви за друго избухване. През главата й препускаха зловещи истории за неконтролируем джедайски гняв. Но вместо това усети как ядът му се уталожва, заменен от срам и дълбоко смущение.
— Извинявай — каза Люк и сведе очи. — Не исках.
— Аз трябва да се извиня — отвърна тя и се опита да прикрие собственото си чувство на вина, знаейки, че няма да успее напълно. Прекрасно знаеше, че не биваше да говори така. — Знам какво си изпитвал към тези жени и какво е станало с тях. Съжалявам.
— Няма нищо — промърмори Скайуокър. — Това, което се случи с тях, може би отчасти е по моя вина. Може би дори основно по моя вина. Аз се помамих към Тъмната страна, не те.
— Ти призна грешките си и се поучи от тях — напомни му Мара. — След това продължи. Сега също е време да продължим.
— Да — отвърна той. Без да я поглежда, джедаят се изправи. — Права си. Трябва да тръгваме. Комджайците направиха някои измервания, докато ти спеше. Вратата на горния етаж трябва да ни отведе на един от последните три етажа на крепостта. Да опитаме.
— Секунда — каза Джейд и го погледна. Сега, като погледнеше назад, виждаше, че доста високомерно си беше обещала да не му казва, докато не я попита направо. Но мълчанието й бе детинско. Обвинението, което бе отправил в лицето й, бе достатъчно. — Искаше да знаеш за Ландо и мен, нали?
Тя видя как той обърна глава в мрака.
— Не — отвърна Люк. — Не е моя работа.
— Въпреки това — каза Мара и също се изправи, за да го погледне в очите. — Между мен и Ландо… не е имало нищо.
В очите на Люк светна подозрение.
— Какво искаш да кажеш?
— Казвам това, че между мен и Ландо не е имало абсолютно нищо — повтори тя. — Карде искаше да изпълня една важна задача и понеже Ландо беше осигурил отправната точка, дойде и той. Личният аспект бе прикритие, за да не се досещат хората какво всъщност правим.
Тя усети как Люк докосна съзнанието й.
— Можеше да ми кажеш — каза той не съвсем обвинително.
— Можеше да ме попиташ — отвърна тя. — Никога не прояви интерес.
Майсторът джедай свъси вежди и Джейд усети как го обля нова вълна от смущение.
— Не, не проявих — призна той.
— Поучи се и продължи — напомни му Мара. — Всъщност, ако се замислиш, ще видиш, че ти започна всичко. Спомняш ли си повиквача, който намери на Дагоба и занесе на Ландо на Нклон?
Люк я погледна.
— Да. Всъщност си мислех за това преди няколко дни. Чудех се защо изведнъж се сетих за това.
— Несъмнено заради подтик от Силата — каза Джейд. Това беше добър отговор. — Оказа се, че този повиквач е принадлежал на някого, който Карде е познавал, но е изчезнал преди няколко години. Човек на име Джори Кардас. Чувал ли си за него?
— Не — поклати глава Люк.
— Очевидно малцина са чували за него — каза Мара. — Това направи нещата още по-предизвикателни. Повиквачът бе отправната ни точка и Карде ме помоли да издирим притежателя му. И както казах, Ландо, който несъмнено надуши печалба, настоя да дойде.
— Трябва да е било дълго дирене — тихо промърмори Скайуокър. — Историите за теб и Ландо…
— Отне ни няколко години — каза Джейд. — Започвахме и спирахме — тя вдигна вежди. — Ако щеш вярвай, но романтичната част от прикритието ни ме подлудяваше. Само че намирането на Кардас бе важно за Карде и търпях. Както сам каза, лоялност — Мара тихо издиша между зъбите. — Въпреки че на моменти прикритието ни се оказа изключително смущаващо. Прекарахме една седмица на Мхаели. Ландо се опитваше да омагьоса вицебарона Сукариан, за да ни даде някаква нужна информация. Трябваше да се превърна в лекомислена, празноглава, привлекателна госпожичка, защото Сукариан автоматично определя този тип жени като недостойни дори за презрение, и така щях да имам свободата да се движа необезпокоявана. Най-лошото бе, че Соло ме хвана на местопрестъплението с комуникационен ретранслатор, докато си мислех, че се обажда Сукариан. Така и не събрах смелост да го попитам какво си е помислил.