— Едва ли си е развалил мнението за теб — каза Люк. В гласа му се усети странна смесица от подкрепа, галантност и смущението, което още не го бе напуснало. — Но смятам, че мнението на Сукариан за теб е непоправимо лошо.
— О, не мисля така — възрази Джейд. — Обикновено носех някоя от ризите на Ландо по време на късните посещения и обаждания на Сукариан и се погрижих да оставя една от тях да виси на отворената врата на касата в кабинета му. След като го обрах.
Люк се усмихна. Колеблива, в известна степен срамежлива, но въпреки това истинска усмивка. За момента достатъчна.
— Реакцията му трябва да е била интересна.
Мара кимна.
— Иска ми се да мисля, че е била такава.
— Да — майсторът джедай си пое дълбоко дъх. Мара усети как Люк отблъсна стари спомени и неприсъщи за него мисли. — Но както каза, имаме да вършим работа — бързо добави той. — Предстои ни дълго изкачване. Да си събираме нещата и да тръгваме.
Изкачването, както Люк бе заключил от данните на комджайците, наистина бе дълго. Почти толкова, колкото началото на тайното стълбище до първата врата. Като към това се прибавеха и мускулите на Мара, които още се възстановяваха от петдневното си бездействие, и Люк, който трябваше да крепи Арту и останалата им екипировка, би трябвало да бъде и доста изтощително.
За негова изненада обаче не беше. И нямаше нужда от дълбоко джедайско проницание, за да разбере защо. Преградата между него и Мара бе изчезнала. Странното бе, че изобщо не си бе давал сметка за нея. Общуването им… способността им да усещат чувствата и мислите си… бяха толкова ограничени, че той ги бе приел за предела. Но това бе грешка.
Усещането бе ведро и в същото време някак плашещо. От време на време му се бе случвало да има подобна връзка с други хора, но никога на такова равнище. Чувствата и мислите на Мара течаха през него. Интензивността им се определяше единствено от ограничението, което тя сама налагаше. Неговите чувства и мисли също течаха през нея. Между тях имаше нова връзка, задълбочаване на старите им отношения, за които майсторът джедай едва сега осъзнаваше колко много са му липсвали. Признание, извинение и прошка. Леля Беру обичаше да му напомня, че това са инструментите, които приятелите използват, за да съборят стените и да ги превърнат в мостове. Такъв ярък пример за тази проста истина в живота си бе имал много рядко, ако не и никога.
На преден план в съзнанието му стоеше грижата за физическото състояние на Мара. Затова настояваше групата им да почива често, което влудяваше Мара и още повече — комджайците. Но Люк настояваше и изкачването до следващата врата продължи почти час. Когато стигнаха най-сетне, Мара напълно бе възстановила формата си.
— Добре, ето какъв е планът — каза й Люк и се присегна със Силата. Доколкото можеше да съди, районът от другата страна на вратата бе чист. — Ще оставим Арту и комджайците тук, а ние ще направим едно малко разузнаване.
— Звучи добре — отвърна тя, извади бластера си и го провери. Люк се бореше с неохотата от повторното завръщане. — Дали да не им оставим един от предавателите си?
— Чудесно — съгласи се той, откачи уреда от колана си и го сложи в механичната ръка на Арту. — Не забравяй да го изключиш — предупреди той дроида.
Арту изпиука възмутено. Преводът се изписа на екрана на електронния бележник.
— Знам, знам — отвърна Скайуокър. — Шегувах се.
— Какво? — попита Мара.
— Каза, че изключването на предавателите в критични моменти е специалитет на Трипио — обясни Люк. — Имаме си такава шега. Готова ли си?
Усети как Мара се присегна за спокойствие към Силата.
— Готова съм — отговори тя. — Да тръгваме.
Тайната врата, също като предишната, се отвори леко.
Люк мина пръв и после двамата я затвориха плътно след себе си.
— Това — прошепна Мара в ухото му — е като крепостта на Хиджарна.
Люк кимна и се огледа. Намираха се в просторна зала. Стените, които свързваха пода с относително ниския таван, бяха построени сякаш без никакъв план или симетрия. Блестящото покритие на стените, сложната схема на плочките на пода и стенните свещници на по-долния етаж тук липсваха. Вместо тях имаше обикновен гладък черен камък. Въпреки това залата изглеждаше някак особено просторна.
— Май нашите приятели от долния етаж не използват това място — каза Скайуокър. — Защо ли?
Мара направи няколко крачки към една от стените и посочи зад ъгъла й.