Преди, на Дагоба, Тиерфон и други места, успя да използва Силата, за да зърне бъдещи места и събития. Сега, докато Мара вървеше към ескалатора, Люк се опита да обхване събитията от настоящето. Образът на Мара и на средата, в която се движеше, бе мъгляв и неясен, оцветен от чувствата й и променящото се душевно състояние. Замъглявай бе от изменчивостта, която, изглежда, бе характерна за джедайските видения. Но уловен за съзнанието на Мара като за котва, Скайуокър бързо успя да превърне образите в нещо поне смътно различимо.
Ескалаторът имаше горе-долу същия размер както онзи, по който слязоха от последния етаж. Мара се качи на вътрешната част и пое надолу, без да прави опит да се прикрива. Липсата на всякакви внезапни реакции в съзнанието й, когато стигна долния етаж, показа, че не е видяла никого. Въпреки това Люк имаше чувството, че Мара чува далечен шум.
Тя не направи опит да слезе на този етаж и продължи с ескалатора надолу. На следващия също не се случи нищо. Никой не се приближи към ескалатора. Джедаят усети недвусмисленото раздразнение, което започна да се прокрадва през бдителността на Мара, породено както от липсата на интерес от страна на чуждоземните към нея, така и от пълната им некомпетентност по въпросите на вътрешната охрана. Тя отмина този етаж и долния, и по-долния. Пое към поредния… Изведнъж през чувствата й като земетресение премина зашеметяващ удар, придружен от кратка болка.
Люк се вцепени, отвори очи и се хвърли напред. В същия момент улови краткото уверение на Мара, че е добре, и обяснението за случилото се. Без предупреждение ескалаторът бе променил посоката си и помитайки краката под тялото й, я бе съборил ничком. И докато моментът на зашеметяване отминаваше, бойните й рефлекси преминаха към пълна готовност. Тя не беше сама.
Люк безсилно сви ръце в юмруци, докато се опитваше да премине през мъглата на видението с помощта на чувствата й. Около нея стояха няколко души от същата раса, с която вече се бяха срещнали. И доколкото Люк можеше да разбере от трептящото видение, един от тях викаше Мара по име.
Той продължи да й говори още няколко секунди и въпреки че не можеше да разбере думите му, Люк остана с усещането, че чуждоземецът я канеше да ги придружи навътре в крепостта. Тя се съгласи. През чувствата й мина усещане за неизбежност, когато взеха бластера й. След това цялата група се отправи по коридора, който според Мара бе украсен както коридорът от жилищния отсек по-долу.
Скоро групата стигна до отворена врата. Проведе се още една размяна на думи, придружена от потиснатата вълна на безпокойство от страна на Мара, и тя премина сама през вратата. От мислите й Люк заключи, че в стаята я чакаха други представители на неизвестната раса. Когато тя пристъпи в стаята, един от тях я повика, а може би и повече от един. Джейд му отвърна, приливи и проблясъци на чувства означиха информация, която майсторът джедай да разчете. Мара продължи навътре в стаята…
И без предупреждение по средата на поредната крачка връзката със съзнанието й внезапно прекъсна и остави Люк безмълвно да съзерцава светлините на командния център. Сърцето му заби по-силно. Той се присегна със Силата и се опита да възстанови връзката. „Мара! Мара!“
Не получи отговор, обратна връзка нямаше, нямаше усещане за присъствието й. Абсолютно нищо.
Мара беше изчезнала.
ГЛАВА 27
Помещението бе извънредно дълго и тясно, може би петдесет на не повече от пет метра. Почти в дъното се виждаше масивен стол, обърнат с гръб към Мара. Пет метра зад него, досами стената, стояха шестима от синьокожите чуждоземци, облечени в прилепналите виненочервени униформи, същите както на придружителите й от ескалатора до тук. И също както ескортът й всеки от чуждоземните носеше имперски отличителни военни знаци на гърдите под високата якичка на униформата.
И макар Мара да забеляза всички тези подробности, вниманието й бе погълнато от мъжа в средата, който седеше в копие на празния стол, поставен на няколко метра срещу него. Косата му бе сива, кожата — прорязана от възрастта, но очите му бяха будни и проницателни, а гърбът — изправен и гордо изпънат. Носеше униформата и отличителните знаци на имперски флотски адмирал.
— Най-сетне пристигнахте, Мара Джейд — каза той и махна към празния стол със съсухрената си ръка. — Не може да се каже, че бързахте особено.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате — отвърна Мара със саркастична нотка в гласа и тръгна към него. Усещаше нервността и загрижеността на Люк в подсъзнанието си и се опита да го успокои, макар самата тя съвсем да не бе спокойна. Тези хора знаеха коя е и вероятно каква е. И все пак я допускаха да се приближи свободно до тях. Във всичко се Долавяше някаква небрежност и това изобщо не й харесваше. — Ако хората ви не бяха избързали толкова с употребата на оръжия, щях да съм тук преди доста време.