— Зная — прекъсна го домакинът им с въздишка. — Документът за унищожението на Каамас.
— Знаете за него? — попита Шада.
— Аз не съм болнавият старец, прикован за леглото, когото видяхте преди няколко часа — меко й напомни Джори. — Все още имам няколко източника на информация и се старая да съм в течение на събитията, които стават у дома — той поклати глава. — За съжаление не мога да ви помогна. В първия момент, когато възникна каамаският въпрос, проверих файловете си, за да видя дали имам копие. Май нямам.
Сърцето на Карде замря.
— Напълно ли си сигурен?
Кардас кимна.
— Да, съжалявам.
Карде кимна. След толкова усилия и опасности, през които бяха минали, за да стигнат дотук… Краят на пътя им бе ознаменуван с неуспех. Шада обаче не искаше да се откаже толкова лесно.
— А ако сте намерили копие? — попита тя. — Можете и да сте в течение на събитията, но истината е, че през последните двайсет години си живеете спокойно тук, а други вършат цялата работа.
Джори вдигна вежди.
— Недоверчива и непримирима — отвърна той. — Много тъжно. Съществува ли някой или нещо, на което имате доверие?
— Аз съм професионален телохранител — отсече Шада. — Доверието не е част от работата ми. И не се опитвайте да смените темата. Не сте взели участие в бунта, да не говорим за осуетяването на първия опит на Траун да спечели властта. Защо?
Нещо неразгадаемо премина през лицето на домакина им.
— Траун — тихо каза той. Очите му бавно се плъзнаха из библиотеката. — Изключително интересна личност. Имам по-голямата част от живота му в Империята. Наскоро вадих файла и го препрочитах. В тази история има повече, отколкото личи на пръв поглед… Много повече.
— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Шада.
Кардас вдигна вежди.
— Не знаех, че съм бил запитан — отвърна той. — Чух само обвинения, че съм оставил другите да вършат цялата работа. Ако това беше въпрос… — домакинът се усмихна. — Мисля, че в известна степен е истина. Но само в известна степен. Просто оставих другите да си вършат работата, докато аз си вършех моята. Но елате… руските, които Енту Ний ни е приготвил, ще изстинат.
Той ги заведе до другия край на залата за беседи при по-ниския кръг. Енту Ний търпеливо чакаше. Подносът с чашите беше на масата.
— Какво си казал на дамата за мен, Талон? — попита Джори и им махна да седнат.
— Разказах й основното — отвърна Карде и предпазливо седна. Въпреки сърдечността на домакина им не можеше да се отърве от чувството, че на втори план се развиват някакви събития. — Как основа организацията и след това внезапно изчезна преди двайсет години.
— А каза ли й за похищението ми от тъмния бпфашки джедай? — попита Кардас със странен глас. — Всъщност всичко започна тогава.
Карде хвърли поглед към Шада.
— Да, споменах й.
Джори въздъхна и не вдигна поглед към Енту Ний, когато дребосъкът постави в ръцете му чаша с димяща ароматна напитка.
— Беше ужасно преживяване — тихо каза той, загледан в чашата. — Това вероятно беше първият път в живота ми, когато почувствах истински ужас. Беше полуобезумял от ярост, дори съвсем обезумял. Притежаваше силата на Дарт Вейдър, но не и неговия самоконтрол. Разкъса един член на екипажа ми, буквално разчлени тялото му, и пречупи психически другите трима. Изкриви и проми съзнанията им и ги превърна в свои живи копия. Мен… — Кардас внимателно отпи от чашата си. — Мен остави като цяло на мира — продължи той. — Още не съм сигурен защо. Може би е смятал, че познанията ми за космодрумите и космическите коридори ще са му необходими за бягството му. А може би просто е искал на борда на кораба му да има нормално съзнание, което да схване силата и величието му и да изпита ужас от тях — Джори отново отпи. — Поехме през космическите коридори, като отбягвахме силите, които се събираха срещу него. Докато пътувахме, мислех само как да го победя. Нито един план не премина най-първоначалната си фаза, защото той знаеше за него едва ли не преди мен самия. Имах чувството, че жалките ми усилия го забавляват невероятно. Най-сетне, не ми е съвсем ясно защо, се отправихме към малка затънтена система, неотбелязана на космическите карти. Кацнахме на една от планетите й, където имаше само блата, усойни гори и замръзнала киша. Казва се Дагоба.
Карде кихна заради някаква екзотична подправка в питиетата, вдигна поглед и видя, че Енту Ний му подава чаша. Обичайната весела гримаса бе изчезнала от лицето на дребосъка и бе заменена от сериозно изражение, каквото Карде не бе виждал дотогава у него.