— Петдесет и шест? — повтори Налгол, взе електронния бележник на разузнавача и прегледа цифрите. Ако си спомняше правилно списъка от вчерашното разузнаване… — Четири нови диамалски кораба?
— Три диамалски и един монкаламариански. — уточни Оисан. — Сигурно са дошли в отговор на шестте опкиски кораба, които пристигнаха преди два дни.
Налгол поклати глава в безмълвна изненада. От самото начало бе изпитвал леки, но сериозни съмнения относно тази мисия. Идеята Ботауи да се превърне в център на каквато и да било военна дейност, да не говорим за конфронтация от такъв мащаб, на пръв поглед бе смешна. Но лично върховният адмирал Траун бе стигнал до нея и капитанът се надяваше да не е сбъркал.
— Много добре — каза Налгол. — Искам разузнавач две да подаде пълен доклад най-късно след два часа.
— Слушам, капитане! — командирът на разузнаването се поколеба. — Не искам да се бъркам в работите на ръководството, сър, но по някое време ще трябва да науча какво става, за да можем да си вършим работата.
— Сам бих искал да ви помогна, полковник — откровено отвърна капитанът, — но и аз не знам много.
— Но вие бяхте на съвещанието при върховния адмирал Траун в палата на моф Дизра, нали? — настоя другият офицер.
— Не можеше да се нарече съвещание — отговори Налгол. — Той просто ни възложи задачите и призова да му се доверим — капитанът кимна към другите два звездни разрушителя, които също като тях летяха със спуснати маскировъчни щитове. — Задачата ни е проста. Чакаме, докато корабите, които се събират над Ботауи, не започнат военен конфликт, в който ще въвлекат себе си и планетата. След като приключат битката, излизаме ние, довършваме оцелелите и самата планета.
— Довършването на Ботауи ще бъде добър ход — бе сухият коментар на Оисан. — Съмнявам се, че ботанците са се скъпили за системата на планетарния си щит. Траун намекна ли как смята да се справи с него?
— Поне не пред мен — отвърна Налгол. — При дадените обстоятелства все пак съм склонен да мисля, че знае какво прави.
— Предполагам — тихо се съгласи шефът на разузнаването. — Питам се как ли е накарал всички тези кораби да застанат един срещу друг.
— Вероятно отговорът се крие в онзи слух, за който донесоха вашите хора в покрайнините точно преди да спуснем маскировъчния щит — отвърна Налгол. — За групата ботанци, замесени в унищожението на Каамас.
— Едва ли това е достатъчно, за да се нахвърлят един върху друг — каза Оисан. — Особено след като е изтекло толкова време.
— Чуждоземците се разгорещяват за много странни неща — напомни капитанът с презрително изкривени устни. — Съдейки по доказателството, което имаме отвън, Траун е намерил болното място, по което да ги удари.
— Така изглежда — отново се съгласи другият офицер. — Как ще разберем кога да вдигнем маскировъчния щит и да нападнем?
— Мисля, че една битка ще бъде доста очевиден знак — сухо отвърна Налгол. — В последното съобщение на върховния адмирал, преди да спуснем щита, се казваше, че скоро на Ботауи ще пристигне ударен имперски отряд, който периодично ще ни подава информация.
— Полезно би било — замислено каза шефът на разузнаването. — Разбира се, като се има предвид Траун, сигурно е насрочил битката за момента, в който кометата ще е най-близо до планетата, за да ни даде максимална възможност да се възползваме от изненадата. А това ще стане след около месец.
— Логично е — съгласи се Налгол. — Въпреки че нямам представа, как ще ги накара да следват толкова точно разчета му.
— Аз също — усмихна се Оисан. — Сигурно затова върховен адмирал е той, а не ние.
Капитанът на „Тираничен“ също се усмихна в отговор.
— Сигурно — съгласи се той и с това съмненията, които го измъчваха, отслабнаха още повече. Да, Траун се бе доказал многократно в миналото. Каквато и да бе магията му, явно още имаше сила в нея. И с нея Империята щеше да си възвърне част от това, което й принадлежеше. А друго не го интересуваше. — Благодаря, полковник — каза той и подаде електронния бележник. — Можете да се върнете към задълженията си. Но преди това искам да направите справка с разузнаването, дали можем да увеличим полетите на два пъти дневно, без да привлечем нежелано внимание.
— Слушам, сър — отвърна Оисан и отново се позасмя. — Стараем се да не пропуснем момента на появата си.
Налгол се обърна, за да погледне отново към чернотата навън.
— Няма — тихо обеща той. — Не е възможно.
ГЛАВА 2
Някъде от глъбините на съзнанието Люк Скайуокър долови настоятелно пиукане. Той се сепна и излезе от джедайския си хибернационнен транс.