— О! — възкликна джедаят. — Да не би и той…?
— Не го смятам за толкова глупав — отвърна Мара. — Но пък комджайците го тормозят от началото на пътуването му. Така че не бих се изненадала.
— Дете на ветровете, да не си мръднало от мястото си! — извика Люк, влагайки в гласа си джедайска твърдост. — Недей да имитираш Строящия с лозници… — в този миг прокънтя оглушителен писък. — Какво! — сепна се той и целият потръпна.
— Строящия с лозници — обади се Мара. Пръстите й стиснаха по-здраво дланта на Люк, за да запазят равновесие.
Той погледна надолу… Полускрит от живата река, Строящия с лозници пляскаше безпомощно с крила. Десетина от огнените трески вече се бяха покатерили по тялото и главата му и безмилостно го хапеха и жилеха. Докато ужасеният вик на Дете на ветровете се сля с вика на Строящия с лозници, стотици нови насекоми изпълзяха върху комджаеца, притискайки го с тежестта си.
Нямаше време за губене. Люк се присегна със Силата, издърпа Строящия с лозници нагоре и го задържа във въздуха. След това с помощта на Силата започна да отръсква насекомите от него.
— Не се и опитвай — тихо каза Мара. — Не можеш нищо да направиш.
Скайуокър потисна инстинктивното си възражение. Той беше джедай. Трябваше да е в състояние да направи нещо. Но тя беше права. Не можеше да направи нищо. И когато вътрешният вик на Строящия с лозници заглъхна в мълчанието на вечността, Люк грижовно пусна тялото му.
— Внимавай с пръстите — тихо каза Джейд.
С усилие джедаят обърна очи към нея и погледна преплетените им пръсти. Неговите бяха побелели от стискане.
— Извинявай — прошепна той и отпусна хватката си.
— Няма нищо — отвърна тя. — Имаш добър захват. Мислех, че джедаите обръщат повече внимание на душевните аспекти на Силата, отколкото на физическата си форма.
Люк знаеше, че Мара се опитва да го разсее, да отклони мислите му от ужаса, на който току-що бе станал свидетел. Съчувствието й бе нещо ново за него. Но нито думите, нито съчувствието й можеха да успокоят угризенията и гнева, които се надигаха в гърдите му като пясъчна буря.
— Не е нищо — остро й отговори той. — Знаех, че е опасно… можех да го спра. Трябваше да го спра.
— Как? — предизвикателно попита Мара. — Да използваш Силата, за да го приковеш към тавана? Но какво право би имал да го правиш?
— Как какво право? — тросна са той. — Аз командвам тук. Отговарям и за тяхната безопасност.
— Хайде, хайде! — каза Джейд. Люк все така усещаше съчувствието й, но вече обагрено с лека насмешка. — Строящия с лозници беше отговорно възрастно същество. Той знаеше какво прави. Изборът беше негов, последствията също. Ако толкова ти се иска да отговаряш за грешки, започни с онези, за които наистина носиш вина.
— Например? — тихо попита джедаят.
Известно време Мара просто го гледаше студено и той усети вълна лошо предчувствие да преминава през гнева му.
— Ами добре, щом питаш. Например това, че не премести джедайската си академия от Йовин, когато за пръв път откри, че там има голямо съсредоточаване на опасната тъмна Сила. Например това, че не изхвърли Кип Дурон в мига, когато започна да проявява склонност към Тъмната страна. Например това, че не осигури подходяща защита на децата на сестра си срещу похищения, въпреки че вече бяха направени няколко опита. Или това, че се обяви за майстор джедай след по-малко от десет години занимания. Да продължавам ли?
Люк се опита да я изгледа свирепо. Но нямаше убеденост в опита му и той сведе очи, въздъхвайки:
— Права си. Напълно си права. Не знам, Мара… Беше… не знам!
— Добре — каза тя, но без сарказъм. — Животът на джедай се е оказал много по-сложен, отколкото си очаквал. Не е лесно да разбереш как трябва да постъпиш и как да се държиш. Получаваш невероятна мощ от Силата, но се е случвало да се парализираш от страх, че можеш да я използваш неправилно. Права ли съм?
Майсторът джедай се взря в нея.
— Да — каза той, не вярвайки на ушите си. Откъде можеше тя да знае всичко това? — Така е.
— И все пак — продължи Джейд — по някое време през последните месеци нещата изведнъж са започнали да се изясняват. Не че си имал някакви особени прозрения, но повечето ти колебания са изчезнали и вече по-лесно избираш правилния, както се оказва впоследствие, път.
— И за това си права — призна Скайуокър. — Все пак имаше едно-две прозрения — припомни си той. — Видението на Тиерфон ме накара да вляза във връзка с Карде и да разбера, че си в беда — Люк я изгледа внимателно. — Знаеш ли какво ставаше?