— Да, но ръката на Люк бе един от трофеите на Палпатин — отбеляза бившият комарджия. — Защо някой ще си прави труда да пази части от Фел в хладилник? Никой дори не е знаел, че Палпатин е притежавал скрити клониращи резервоари, да не говорим за някакво тяхно пускане от Траун.
— Имаш право — призна Соло. — Значи трябва да са го държали жив.
— Да — съгласи се Ландо. — Въпросът е къде?
— Не знам. Не се намериха сведения за него в архивите на нито един от имперските затвори или наказателни колонии, които освободихме. Заради връзката му с Червената ескадрила щяхме да разберем, ако го бяха оставили жив — Хан се поколеба. — Друго нещо, което вероятно не знаеш, е, че един-два месеца след него жена му изчезна по същия начин.
Калризиан свъси вежди.
— Чувал съм Уедж да споменава за това. Казваш, че е изчезнала… мислех, че Империята я е отвлякла.
— Всички мислеха така — отвърна бившият контрабандист.
— Но след като започнаха задълбочено да проучват доказателствата, се оказа, че никой не е наясно какво се е случило. Така и не се намериха следи от нея.
— Ако това трябваше да ме успокои, не успя — поклати глава Ландо. — Единственият начин, по който Исард е могъл да привлече Фел отново на страната на Империята, е, като му е промил мозъка. Е, какъв клонинг би излязъл от него след това?
— Не знам — призна Хан. — Знам само, че Лея го одобри.
— Разбира се — кимна Ландо.
На мостика отново се възцари тишина. Този път я наруши Хан:
— Какво правят Лобот и Моегид?
— Упражняваха хакерските си умения, преди да ме накараш да изключа компютъра — отвърна бившият картоиграч с все още обиден глас. — Сега сигурно проверяват екипировката на Моегид.
— Каза ли им къде отиваме?
Ландо стисна устни.
— Казах им, че отиваме в Империята. Не им казах къде точно. Нито пък защо.
— Може би не е лошо да им кажеш — предложи Хан. — Моегид може да има нужда да опресни знанията си за имперската компютърна система.
— Не мисля, че един верпинец има нужда да опреснява каквото и да било — отвърна Калризиан, но въпреки това стана от пилотското кресло. — Всъщност, като се замисля, защо не? Може да се попритесняваме заедно. Ще е по-добре, отколкото да стоя и да чакам нещо да стане.
— Не се притеснявай — извика бившият контрабандист, докато Ландо напускаше мостика. — Всичко ще е наред. Имай ми доверие.
Единственият отговор, който получи, бе съскането на затварящата се врата. Хан въздъхна и отново се съсредоточи в търсенето на завръщащия се товарен кораб на Кариб. Постара се да не се притеснява.
Седнал зад конзолата си, агентът на Убикторат вдигна поглед към посетителя изпод гъстите си вежди.
— Добре — каза той с глас, който напомни на Кариб за хиляди прашарски червеи, отъркващи крилата си в толгрейновите листа. — Самоличността ви е потвърдена.
— Радвам се — отвърна Кариб и се опита да вложи известно справедливо възмущение в гласа си, надявайки се да не е прозвучал на агента толкова жалостиво, колкото на самия него. — Това значи ли, че най-сетне сте готови да ме изслушате?
Агентът се облегна и хладно изгледа Кариб.
— Разбира се — отговори той. — Стига вие да сте готов да изслушате списъка с обвиненията, които ще бъдат повдигнати срещу вас, ако се окаже, че голямата ви новина не е толкова спешна, колкото смятате — той захвърли химикалката си на бюрото. — По дяволите, Девист, знаете, че не трябва лично да идвате тук. Трябва да го знаете. Всичко, за което рапортувате, минава през каналите. Всичко.
Кариб запази строевата си стойка и с половин ухо заслуша мъмренето на агента с цялото търпение, което беше в състояние да изцеди от себе си, очаквайки хокащият го да изчерпи думите си. Тирадите собствено производство бяха една от класическите тактики на Убикторат за сплашване на онзи, когото искаха да уязвят. Но не той знаеше за тази тактика, а барон Сонтир Фел. Знание, изкуствено пренесено заедно с пилотските умения в съзнанието на Кариб и на братята му. Спомени, които не бяха негови, от личност, която не беше неговата. И все пак в известен смисъл това бе наистина той. От тази догадка съзнанието му неведнъж се бе вцепенявало. Тя водеше до болезнено и депресиращо замъгляване на личността, което струваше на Кариб в миналото безброй безсънни нощи на Малък Пакрик, преди да реши да я погребе възможно най-дълбоко в съзнанието си.
Положил бе много усилия да я задържи там… докато дългоочакваните заповеди, от които толкова се страхуваше, дойдоха от останките на Империята… Бойният му отряд бе активиран… Нима всичко това бе станало само преди две седмици? Тогава всички колебания, въпроси и съмнения отново изплуваха на повърхността. Той е клонинг. Клонинг. Клонинг… „Стига, смъмри се Кариб. Аз съм Кариб Девист. Съпруг на Ласи, баща на Даберин и Кена. Отглеждам толгрейн в долината Дорчест на Малък Пакрик. Откъде и как съм дошъл, няма значение. Аз съм този, който съм.“ Пое си дълбоко дъх… и в същия миг съмненията отново се надигнаха от дълбоките дебри на съзнанието му. Той беше Кариб Девист и кой каквото и да казваше, наистина беше личност.