— Соло.
Както бе подпрял крака на контролното табло, Хан мигновено ги свали и натисна копчето на съобщителната конзола.
— Тук съм, Кариб — каза той. — Успя ли?
— Да — отвърна гласът. — Изпрати безпилотната сонда по вектор четирийсет и три, петнайсет.
Вратата на мостика се отвори зад Хан.
— Девист ли е? — попита Ландо.
— Да — отговори Соло и извади космическа карта. — Сигурен ли си, че това е векторът към Бастион?
— В тази посока замина сондата — отвърна Кариб. — Изпращам ти запис.
— Питах те дали си сигурен, че я е изпратил към Бастион — каза Хан.
Контролното табло избипка в потвърждение на прието съобщение.
— Не каза нищо — отвърна Кариб. — Но съдейки по повишението, което се отразяваше в блесналите му очи, не се сещам къде другаде би могъл да го изпрати.
— Например към главната база на Убикторат на Ята Минор — обади се Ландо. — Нали това е обичайният ред за изпращане на съобщения?
— Да, обикновено е този — потвърди Девист. — Но в случай на неотложни военни дела се обръщат право към Бастион. Вашият неизвестен чуждоземен кораб трябва да е тръгнал в тази посока.
— Надяваме се — промърмори Калризиан.
— Освен това става дума и за военна политика — добави Кариб. — Всеки, който се намира на свързочна станция като тази, е тук, защото горните ешелони са го отписали. Единственият начин да се измъкнеш от такова място е да се проявиш пред някой от висшето армейско началство. А това означава, че го е изпратил право в Бастион.
Хан погледна въпросително Ландо.
— Звучи ми логично.
— Навярно е така — с известно подозрение отвърна бившият комарджия и погледна с присвити очи към товарния кораб, увиснал в космическото пространство до наблюдателницата на „Дамата на късмета“. — Барон Фел е разбирал доста от военна политика, нали?
Хан трепна. Каквито и да бяха чувствата на Ландо към клонингите, нямаше причина да влизат в конфликт с Кариб. Нали се опитваше да им помогне. Освен това се намираха на границата с имперското космическо пространство, на един хвърлей от базата Убикторат.
— Кариб…
— Няма нищо, Соло — отвърна Кариб подчертано безстрастно. — Може би сега ще се съгласиш с мен за онова, което ти казах на Малък Пакрик.
Хан отново потръпна. Притесненията на Кариб, че в Новата република все още съществуват силни предубеждения спрямо клонингите…
— Да, съжалявам.
— Няма нищо — отвърна Девист. — Моята работа е свършена. Отивам си. Успех!
Товарният кораб елегантно се издигна над „Дамата на късмета“ и трепна с характерното псевдодвижение, преди да направи скока си в хиперпространството.
— Много бърза да се махне — каза Калризиан.
— Отива си у дома — припомни му Хан и насочи вниманието си към картата. — При курс четирийсет и три, петнайсет от станцията на Убикторат ще стигнат до…
— Системата Сартинайн — каза Ландо, надничайки над рамото на приятеля си.
— Да — кимна Хан.
— Странно място за имперска столица — отбеляза Калризиан. В гласа му все така се долавяше подозрителност.
— Защо? — попита Соло и повика данните за системата от компютъра на „Дамата на късмета“. — Била е столица на сектор. Сигурно там са свикнали с бюрокрацията.
— Въпреки това не може да се мери с блестящите кули на Корускант — каза бившият картоиграч.
— А кой може да се мери с тях! — отвърна Хан. — Хайде, губим време.
Клатейки глава, приятелят му се отпусна тежко в пилотското кресло.
— Разбира се. Да се озовем насред имперската столица. Защо не?
— Ландо…
— Не, няма нищо, Хан — отвърна Калризиан с уморена въздишка. — Казах, че ще го направя, и ще го направя. Макар да не ми се иска — той се пресегна и включи навигационния компютър. — Но обикновено не идват картите, които ти се искат. Обади се на Лобот и Моегид, ако обичаш, и им кажи да закопчаят предпазните си колани.
— Разбира се — Хан се пресегна с едната ръка към собствения си предпазен колан, а с другата натисна копчето на интеркома. — Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.
— Да — отвърна бившият комарджия. — Не се съмнявам.
— Не! — отсече ишорският сенатор Гик Дксоно и стовари украсената си с рога ръка върху масата, за да подчертае думите си. — Абсолютно недопустимо! Ишори няма да приеме нищо освен пълна и всестранна компенсация на каамасците и народа на Новата република.
— Всички искаме справедливост — възрази му диамалският сенатор Пороло Миатамиа с типичната за расата си невъзмутимост. — Но…
— Лъжете! — едва не изкрещя Дксоно. Ушите му бяха прилепнали плътно към главата. — Диамалското искане е невъзможно и не урежда въпроса!
— Сенаторе, моля ви! — намеси се президентът Понк Гаврисом. За миг размаха крилете си между сенаторите, сякаш се опитваше да раздели двама вбесени играчи. — Не искам решение на каамаския въпрос тук и сега. Искам само…