Ако се съдеше по замисления му поглед, лейтенант Парсер познаваше отблизо бизнеса на Хокиак, същото, изглежда, важеше и за неколцина от хората му, които бяха проявили видим интерес към казаното от стария контрабандист.
— Нещо друго за признаване? — попита Парсер, вперил поглед в Талрик.
— Убийството на губернатора не ви ли стига? — подхвърли Талрик.
— Проявявате забележително лекомислие за човек, който скоро ще умре.
Талрик усети как Че се напряга до него. „Не се хаби за мен, глупаво момиче. И определено не прави глупости тук и сега.“
— Вие няма да ме убиете, лейтенант. Правите впечатление на умен човек. В Капитас има един генерал, Максин, който би оценил по достойнство вестта, че съм убил Рейнер и неговата питомна бълха Латвок.
Лейтенантът беше добър офицер и имаше усет за собственото си политическо бъдеще, дори в този момент.
— Арестувайте го — нареди той.
— Талрик… — извиси глас Че.
— Тихо. — Талрик сведе поглед към нея и сложи ръка на бузата й. „Ах, ти, непохватно бръмбарско момиче, досега десет пъти трябваше да си гушнала букета.“ Ала ето я тук, жива и здрава. И Талрик си призна, макар дълбоко в себе си да го знаеше отдавна, че я харесва. „Онзи неин завеян молецороден е голям късметлия.“ Преди да е реагирала, Талрик се наведе и я целуна. Видя как очите й се разширяват. Определено беше шокирана, но не се отдръпна. А после войниците го хванаха.
— А ти си налягай парцалите — казваше лейтенантът на Хокиак. — Защото, ако ме пратят отново тук със заповед да подпаля тая дупка, ще го направя.
— Разбира се — мълвеше скромно Хокиак. — Ще сме по-тихи от водата и по-ниски от тревата, нямайте грижа, лейтенант.
Лейтенантът плъзна подозрително поглед по хората в стаята.
— От твоите ли са, всичките? Гарантираш ли за тях? — попита той.
Хокиак махна със сакатата си ръка, онази със счупената щипка, и обхвана с жест Че, Кимене и ескорта й, загръщайки ги с анонимността на собствените си намусени телохранители.
— Като моя плът и кръв са, лейтенанте.
Това беше неговият символичен начин да покаже, че накрая все пак е взел страна. Повече от това никой не можеше да очаква.
18.
— Обмислих предложението ви, генерале — оповести император Алвдан Втори, разплул се на трона в центъра на залата. Последният от съветниците му, бавният стар Гегевей, тъкмо излизаше с провлечена стъпка.
— Ваше императорско величество — каза безстрастно Максин. Лицето на императора не издаваше нищо, Алвдан дори не гледаше към него, и генералът взе да прехвърля трескаво наум възможностите. Въпросното „предложение“ можеше да се отнася само за едно — бъдещето на Рекеф.
— Пратих да доведат генерал Бруган. Разбрах, че той още е в столицата.
Така беше, и проточилият се престой на Бруган в Капитас започваше да тревожи Максин. Бруган беше образец на лоялен и изпълнителен войник. Постиженията му в източните територии на Империята бяха многобройни, действията му бяха ефикасни, а отношението му към всичките му успехи — скромно. Никакви фанфари. Генералът бе потушавал немалко бунтове, внедрил беше агентурни мрежи в немалко градове, но дейността му се отнасяше до далечните провинции и новините за успехите му не стигаха далеч. Сега обаче беше тук, в столицата, и Максин го наблюдаваше под лупа, нищо че Бруган, изглежда, се занимаваше само със скучни, всекидневни неща. Максин по природа не беше доверчив човек.
— Пратих писмо и на генерал Рейнер — добави Алвдан. Сега вече императорът наблюдаваше зорко Максин, сякаш се надяваше да пробие изражението му на учтив интерес.
— Ваше императорско величество?
— В писмото го питам дали има някаква възражения срещу предложената от теб реорганизация — продължи меко Алвдан. — Той още не ми е отговорил.
— Не съм изненадан, ваше величество. — „Защото е мъртъв, мъртъв, мъртъв.“ Максин вярваше, че всички важни новини стигат първо до него и едва след това до императора. Така де, нали именно негова беше задачата да държи трона в течение на събитията. Рейнер беше мъртъв и имаше известен шанс Алвдан още да не е научил за смъртта му. Непредвиденият му убиец беше в ръцете на агентите и вече пътуваше към Капитас. „Трябва да съм му благодарен на онзи нещастник. Орден трябва да му дам.“ Вместо това извършителят, благословен да е, щеше да бъде екзекутиран публично, както се полага на убиец, посегнал на един имперски генерал. Противното би било опасен прецедент.