Оставаше само да събере всички гости на празненството.
Бяха извели Талрик от Мина по бързата процедура. Не бяха ударили и две камбани след като се предаде, когато бунтовният град остана зад него. Бяха го натоварили в едно автовозило и сега то развиваше максималната си скорост, за да достави предателя в ръцете на самия император. Имаше престъпления, за които провинциалното правораздаване не беше достатъчно. Затова пътуваха по цял ден и кажи-речи по цяла нощ.
„Колко пъти съм пътувал така и колко пъти съм имал шанс да се любувам на пейзажа?“
Странна мисъл, но напоследък Талрик разполагаше с доста време за мислене и се възползваше максимално от него. Имаше чувството, че цял живот е търчал из Империята, от една точка към друга, неизменно притиснат от изтичащи срокове. Скоростното придвижване беше присъща част от службата му за добруването на Империята. Когато пътуваше сам, винаги бързаше, за да превари вълната на имперската експанзия и да заглади терена, така че колелетата на военната машина да премажат без затруднения чужденците. Когато пътуваше с компания пък, вечно се налагаше да дърпа каишките на подчинените си, да ги насочва и обгрижва като да бяха инатливи деца.
Сега обаче можеше да се отпусне физически и емоционално. Пътят към Капитас осигуряваше чудесна възможност човек да събере впечатления за движещите механизми на Империята, пък било то и през решетки. Иронията не спираше дотук, защото самият той не за пръв път пътуваше със затворническо автовозило — ъгловата, грозна машина, задвижвана с пещ на твърдо гориво, която се тресеше по неравните пътища върху твърди колелета, — но сега за пръв път пътуваше отзад, в ролята на затворник.
Предната вечер бяха спрели на една стоянка — малки пътни постове, стотици на брой, пръснати по пътната мрежа на Империята, за да осигуряват подслон на куриерите, както и на всеки, който пътува по императорски дела. От дочутите разговори — а Талрик дори сега държеше ушите си отворени по силата на вкоренен навик — беше разбрал, че са само на ден път от Капитас, защото са се придвижили за рекордно време. А и пътищата към столицата по правило се поддържаха в отлично състояние.
Откровено казано, всичките му дни от Мина насам бяха незаслужена отсрочка. Нормално би било да го екзекутират още там, на място. От друга страна, престъпление като неговото — толкова гигантско по своите последствия и немислимо по своята смелост — изискваше намесата на някой доста по-висшестоящ от обикновен майор, какъвто беше най-високият чин сред офицерите в Мина.
Дългогодишната служба в Рекеф, както и последните превратности в кариерата му, бяха изострили нюха на Талрик към политическите боричкания в тайната организация и най-вече към политическите тежнения на генерал Максин. Максин несъмнено би искал да види лично човека, извадил Рейнер от уравнението. Нямаше да му стисне ръката, нито да го закичи с медал, разбира се. Талрик не хранеше илюзии по този въпрос — може да беше направил на генерала неоценима услуга, с каквато не можеха да се похвалят дори най-запалените му следовници и най-усърдните подлизурковци, но за такова нещо Максин нямаше как да го награди. Най-вероятно щеше да си измие ръцете от цялата работа, да се радва тайничко заради смъртта на съперника си, а в същото време да осъжда гласно убиеца му. Неочакван и изключително добър късмет, който навярно би смекчил сърцето му поне дотолкова, че да си поговори с Талрик, преди да го предаде на палача. Ирония номер три: „Ако бях убил Рейнер по заповед на Максин, той би бил принуден да уреди смъртта ми преди да съм стигнал в Капитас от страх, че ще проговоря.“ Само че между двама им нямаше никаква връзка, никакво доказателство, което Талрик да приведе в своя защита. Смъртта на Рейнер беше неочакван подарък за Максин и заради това — още по-приятна.
„Поне още съм жив, така че имам откъде да започна.“ В Рекеф ги учеха да бъдат изобретателни.
Даде си сметка, че някакъв войник го зяпа през зарешетения прозорец.
— Какво? — попита го Талрик. През цялото време войниците от конвоя се държаха настрана от него и нито веднъж не го заговориха. Този обаче, заключи Талрик, сигурно е останал сам на пост и е решил да задоволи на спокойствие любопитството си.
— Говори се, че си убил генерал — каза войникът толкова тихо, че Талрик се приведе към прозореца, за да го чуе. Това движение изпъна докрай веригата, която свързваше оковите на врата и китките му към една скоба в отсрещната стена на автовозилото.