— И един полковник също — уточни Талрик и видя как войникът потръпва инстинктивно. Какво толкова го беше потресло? Светотатството на подобно действие? Или имперската йерархия се е превърнала в някаква форма на свещен мистицизъм като при откачените молецородни?
„Какво в крайна сметка е религията, ако не сляпа вяра в нещо недоказано?“ Да, тази хипотеза, изглежда, пасваше най-добре.
Войникът продължаваше да го зяпа, сякаш Талрик бе изрод с две глави, затова той се почувства длъжен да навлезе в подробности:
— И генералът, и полковникът бяха от Рекеф, за да сме точни. Какво като съм ги убил?
— Защо? — прошепна ужасено мъжът.
— Ами, самият аз съм майор от Рекеф. Може би съм искал бързо повишение — отговори бавно Талрик. Разкривеното в потрес лице на нещастника беше доста забавна гледка. — Хайде сега, войниче, никога ли не ти се е искало да убиеш сержанта си?
Вина пробяга за миг по изтерзаната физиономия на мъжа и потвърди нещо, което Талрик знаеше отлично — че всеки войник в Империята таи подобна мисъл, а някои дори са я привеждали в изпълнение, макар че това никога не се признаваше на глас. Империята осъждаше на смърт заради държавна измяна всеки философ, дръзнал да изкаже твърдението, че осородните все още са варвари по сърце и че сложният механизъм на военната йерархия служи не да допълва естествените им наклонности — като при мравкородните, — а да ги сдържа.
— Същото е — каза му Талрик. — Въпрос на мащаб, нищо повече.
Войникът вече отстъпваше назад и клатеше глава, сякаш гарнираната с лудост държавна измяна е болест, която се предава по въздуха.
Талрик се облегна удобно. За човек, който няма други препоръки освен изумителния факт, че още е жив, той се чувстваше необяснимо спокоен, сякаш най-сетне е изплатил някакъв стар дълг, нищо че изплащайки го, е изчерпал кредита си докрай.
19.
Стенуолд не знаеше да се диви ли на колегиумския отклик, или да се смее. Реакцията на съгражданите му притежаваше всички характеристики на действието на хора, които отчаяно се стараят да постъпват правилно, но нямат теоретичната, а още по-малко практическата подготовка за това. При навлизането си във въздушното пространство на града „Скокливата мома“ се сдоби с поредица от ухажори. Първи бяха група мухородни, които прелетяха край въздушния кораб, извърнаха поглед, когато Стенуолд им махна, а после бързо се отдалечиха извън обсега на въображаема атака откъм „Момата“. Само че характерното за расата им любопитство надделя и вместо да се върнат и да докладват на началниците си, те останаха във въздуха да зяпат. И понеже не се бяха върнали, следващата вълна на противовъздушната отбрана пристигна наострена за битка в лицето на десетина бронирани бръмбарородни, чиито механични крила пърхаха с непостижима за окото скорост, така тромавите иначе воини летяха със завидна бързина и изящество. Стенуолд веднага позна механичния дизайн — дело на Безрад Вѐлик, чиито еднопилотни ортоптери бяха допринесли немалко за оцеляването на Колегиум по време на векианската обсада. След като градът си стъпи на краката, местните занаятчии издириха няколкото оцелели машини на Вѐлик и оттогава усърдно подобряваха конструкцията и произвеждаха нови екземпляри.
Командирът на „тежкия въздушен отряд“ — както сам нарече хората си той — кацна на палубата с изтеглен меч в едната ръка и малък арбалет за многократна стрелба в другата. Адски страховит наглед и настръхнал по крайно нетипичен за расата си начин, бръмбарородният поиска да се легитимират. Йонс Аланмост — самият той родом от Колегиум — се ядоса, повиши тон и скоро двамата се разкрещяха така ожесточено, че пътниците в трюма излязоха да видят какво става. И понеже си бяха такива — че и на чужда земя отгоре на всичко, — излязоха на палубата въоръжени и готови за сблъсък. Ситуацията се нажежи до степен на дипломатически инцидент, когато десетината войници от новосъздадените тежки въздушни отряди на Колегиум се изправиха срещу трийсетина бойци от Федерацията с безспорното намерение да си премерят храбро силите. Именно тогава Стенуолд успя да се намеси и за щастие се оказа, че поне един от защитниците на Колегиум го познава по лице.
Покрай цялата тази каша, уви, никой не беше сварил да уведоми града какво става, така че Стенуолд едва бе съумял да усмири мъжете от тежкия въздушен отряд, когато нещо дълго застигна „Момата“ и я потопи в сянката си. Друг въздушен кораб, голям почти колкото „Небесен“, но чисто нов, излязъл пресен-пресен от леярните на Колегиум. По-късно Стенуолд разбра, че конструктивните планове на кораба близо десет години обикаляли из хелеронските фабрики и били отхвърляни навсякъде с аргумента, че никой здравомислещ човек не би поръчал да му изработят такова чудо. Накрая някакъв бежанец от Хелерон донесъл плановете в Колегиум и там най-сетне се намерили хора, които осъзнали какво имат насреща си.