— Майстор Паолесце — поправи го Стенуолд — е тук като… като жест на солидарност. Води трийсет войници със себе си. Федерацията, надявам се, ще събере войска, която да тормози осородните по собствената им граница, но…
— Но сте смятали, че ще имаме повече време — довърши вместо него Свредлен. — Всички така смятахме.
— Как?… — Стенуолд спря погледа си на Теорнис. — Осите по море ли дойдоха?
— Дойдоха по суша — отвърна паякородният. — Прегазиха всичко по пътя си. Егел и Меро капитулираха без бой, което не учуди никого. Кес обяви неутралитет, а повечето от оцелелите фелиалци са или тук, в града, или с вашия принц от пущинака.
— Добре де — изгледа го смръщено Стенуолд. — Ами твоите хора? Паешките земи?
Теорнис се усмихна, но усмивката му беше горчива.
— Ами, когато армията им се отдалечи достатъчно на запад, ние нападнахме гарнизонната войска, която бяха оставили след себе си. Имаше битка, която ние загубихме. Изгубихме толкова зрелищно, че армията ни се оттегли в Селдис да брани стените. Някои от наемниците се сражаваха жертвоготовно в ариергарда на отстъплението и благодарение на тях аз успях да си спася кожата. Селдис е под обсада. Дойде ред и ние да вкусим от имперската горчилка.
— Сарнианците сигурно се сражават вече — добави меко Свредлен. — Ако загубят, втора армия от осородни ще поеме към Колегиум от юг. Озовахме се на предния фронт, майстор Трудан. Истинската война чука на портите ни.
— На какво разстояние от града е войската, която се движи по крайбрежието? — попита сащисан Стенуолд. — На три дни път? Така ли?
Усмивката на Теорнис беше тъжна и искрена.
— Като знам на каква бързина са способни, може да ги скъсят и на два. Войнемайсторе, пристигнахте точно навреме за войната.
Стенуолд сведе поглед към ръцете си. Напоследък често правеше така. Винаги се беше имал за човек практичен, за занаятчия, чийто народ е призван да създава неща, било то машини или търговски споразумения. Сегашната ситуация не му беше по силите. Не можеше да сложи край на кризата, нито да я облекчи поне отчасти. Събитията го бяха изпреварили драматично и сега той седеше до одъра на умиращ човек и чакаше.
Умиращият човек беше Линео Тадспар, все още говорител на колегиумското Събрание. Старецът беше издържал геройски векианската обсада, но скоро след края на онзи страшен конфликт бе започнал бързо да гасне. Преди няколко дни и само няколко часа след като пристигнали докладите на съгледвачите, Линео легнал на легло и оттогава не беше ставал.
„Разбрал си какво предстои — помисли си Стенуолд — и не си намерил в себе си сили да го посрещнеш.“
Линео спеше. Изгубил енергията, която доскоро гореше в ума и сърцето му, той най-сетне бе заприличал на един наистина стар човек. Стенуолд реши да не го буди. И защо да го буди — само за да стовари още една тежест върху раменете на умиращ?
От уважение към Тадспар Събранието още не беше избрало нов говорител. Не че биха посочили Стенуолд. Не биха го избрали за говорител, но пък категорично бяха потвърдили омразната му титла на войнемайстор.
Все пак се усмихна с облекчение при тази мисъл. Нямаше никакво желание да оглавява Събранието, побиваха го тръпки от самата мисъл да обвърже съдбата си с цяла зала, пълна с дърлещи се търговци и преподаватели от Академията. Най-смешното беше, че делегатите се опасяваха той да не предяви претенции за този пост. Войнемайстор, от друга страна, беше длъжност, от която лесно можеше да се отърве след време. Приключеше ли веднъж с тези си задължения и ако още имаше Събрание, което да управлява един свободен Колегиум, краят на войнемайсторската му кариера лесно щеше да се уреди. И толкова по-добре.
В момента обаче отговорността тежеше много, а и комай нямаше с кого да я сподели.
Изправи се миг преди Ариана да влезе. Изражението й беше красноречиво само по себе си.
— Вече са тук?
— Виждат се от стените. Хората искат да дойдеш и да погледнеш. Да, знам, че това няма да промени нещата.
— Сигурно се надяват да съзра някакъв решителен недостатък в стратегията на осите само по това как си опъват палатките — промърмори Стенуолд. — Ако бях мравкороден тактик, може би точно това щях и да направя.
Предната нощ Ариана го беше попитала дали се чувства длъжен да остане тук. Знаеше отговора, но все пак го попита. Защото, казваше погледът й, още не е късно да заминат.
„И къде да отидем? Ако не я спрем тук, Империята ще ни настигне навсякъде.“