Походът на изток не беше от приятните. Живееха в постоянно напрежение и неизвестност, и с мисълта, че може да налетят на имперската армия по-рано от предвиденото, без друго предупреждение освен задъхания доклад на някой отмалял мухороден съгледвач. В резултат бяха изминали по-голямо разстояние от планираното, а осородните от своя страна, изглежда, не си даваха зор. Това уреждаше идеално сарнианците, които живееха с постоянния страх предстоящото сражение да не повтори Битката при релсите. Всеки спечелен ден даваше допълнително време на града им да подсили отбраната си.
„Артилерията“ — помисли си мрачно Балкус. За нея имаше грижата момчето на Стенуолд, разбира се, и Балкус всякак се опитваше да не мисли за младия федерален и неговата самоубийствена задача, ала ето че именно за него се сети сега.
А сражението предстоеше съвсем скоро. Лагерът на имперската армия вече се виждаше в далечината. Приказките и врявата на колегиумските войници звучаха по-силно и кресливо от нормалното, хората бяха изнервени от близостта на противника. Шеста и Седма имперска армия под командването на генерал Малкан, Крилатите фурии и Кошера с цялата си страховита мощ, бяха само на три мили пред тях. Преди слънцето да залезе, лагерът им се виждаше с просто око, а мухородните съгледвачи ги шпионираха с далекогледи. Малкан не правеше никакъв опит да скрие числеността на армията си, дори напротив, развяваше пред очите им цялата си военна мощ, която надвишаваше два и дори три пъти събраната от Сарн войска. Заранта щеше да е кръвопролитна.
Балкус стана.
— Не ми се играе повече — каза той. — Ще изляза да видя как са хората ми.
Един мравкороден командир не би си правил този излишен труд, разбира се, не би имало нужда. Паропс и Плиус нямаше нужда да го правят. Те бяха постоянно сред войниците си, умовете им — вплетени в мрежа, която беше опора за всеки поотделно и обвързваше всички им в едно цяло. При Балкус, уви, не беше така. Неговите хора бяха глухонеми, умовете им — самостоятелни и затворени, а в неговата глава като влудяващ звуков фон неизменно присъстваха гласовете на сарнианските войници.
Походът дотук не беше докрай лишен от светли моменти, смешни дори. Балкус никога нямаше да забрави как посред тържествено мълчаливия марш на мравкородните, една колегиумска жена подхвана песен с простичък ритъм, несмело и малко фалшиво дори, откъм редиците на неговите доброволци, които се влачеха кой както свари, неспособни нито да поддържат строя си, нито да вървят в крак. Още няколко гласа се присъединиха към нейния и скоро половината му войници припяваха думите, кой както ги е чул, успяха дори да нагодят крачките си към маршовия ритъм е бледо подобие на мълчаливите мравки.
Онази песен беше стоплила сърцето на Балкус. И не само по очевидните причини, а и заради дълбокия ужас, надигнал се в главата му, предаден и препредаван от всички сарнианци, които бяха дълбоко потресени от факта, че пишман-войниците от Колегиум са тръгнали на война, а вдигат врява и крещят някаква безсмислена и лишена от мелодия песен. Усетил мислите на своите сънародници, Балкус знаеше, че са скандализирани и отвратени, а това определено му стопляше сърцето.
А после войниците му подхванаха нова песен, чиито думи Балкус успя да различи:
А Балкус се замисли какво ли би казал Стенуолд Трудан, ако можеше да я чуе, поразмисли и се смя от сърце.
Сега вървеше между лагерните огньове на хората си, спираше тук-там и поглеждаше към далечните съзвездия от огньовете на врага. Поне от нощна атака нямаше защо да се боят — осородните не се сражаваха нощем, за разлика от молецородните и богомолкородните, които Древната съобщност беше пратила в подкрепа на Сарн. Понечеха ли осородните да пратят войници под прикритието на нощта, бързо щяха да разберат, че такова прикритие не съществува. Всъщност имаше реална заплаха богомолкородните да нарушат изричните заповеди и да хукнат още тази нощ да избиват осоиди, толкова, колкото успеят да докопат. А това определено не влизаше в плана.
„Планът, прекрасният им, трижди проклет план!“ Планът беше дело на сарнианския цар, негов и на тъпите му тактици. „Спомагателната войска“, както сарнианците бяха започнали да наричат чуждестранните си съюзници, явно изобщо нямаше право на мнение. Бяха им разяснили плана и толкова.