„Трябва да пробием независимо какво хвърлят срещу нас. Трябва да осигурим време на сарнианските занаятчии да свършат своето. Или ще измрем до крак.“
Беше някакъв план, все пак. Салма не се гордееше с него, но на този късен етап с друг не разполагаше.
— Хората на Морлейр би трябвало да са заели позиция — каза Фалмес. Конят му се размърда, доловил напрежението на ездача си.
— Прав си — кимна Салма. Конощипородният Морлейр щеше да поведе фалшива атака откъм далечния фланг на имперската армия, но Салма нямаше достатъчно хора, които да му отпусне, така че маньовърът едва ли щеше да заблуди за дълго осородните. Сведе поглед към сарнианеца до себе си. — Мисля, че е време — каза той.
Мъжът държеше малко устройство в ръка; със същото разполагаше и сарнианската армия. По някакъв неведом за Салма начин тези устройства показваха на сарнианците колко време от нощта е изтекло. Сега чакаха мъжът да им даде знак, а той се взираше напрегнато в малките чаркове и колелца на устройството под светлината на миниатюрната лампа, която криеше в шепата на другата си ръка.
— Явно имате точен усет — отбеляза сарнианецът, — защото… да, вече е време.
Салма знаеше, че мъжът се е свързал мисловно с други свои сънародници, онези при Морлейр и другите — мравкородни войници и занаятчии, — които чакаха зад неговата импровизирана кавалерия.
— Чефре, ти си наред — обърна се той към мухородната. След излитането си въздушните бойци на Чефре щяха да изгубят всяка връзка с командния център и щяха да разчитат единствено на собствената си инициатива. — Тръгвай — подкани я Салма и тя хукна без бавене.
Не се беше замислял какво ще е да чака бездейно. Имаше един отвратителен, безкраен сякаш момент, докато хората на Чефре излетят и му пратят сигнал, проточила се пауза, в която той седеше на седлото си и не правеше нищо. Принц Салме Диен, главнокомандващият, беше приключил смяната си, а Салма бойният командир още не беше застъпил на дежурство… междувременно той чакаше, конете наоколо му потропваха нервно, а мъжете се опитваха да успокоят дишането си.
— Салма. — Усетил леко докосване по рамото си, той се обърна.
Ето я, сияйната му любима. Беше й казал да не идва, но тя, единствена в цялата му армия, не приемаше заповеди от него. Ето я, великолепните й криле бият въздуха, цветове се преливат по кожата й.
— Не трябваше да… — започна той.
— Как бих могла да не дойда? — откликна тя. — Знам къде отиваш и защо.
— Моля те, и така ми е достатъчно трудно…
Тя протегна ръце, улови нежно главата му и го целуна по устните. Салма усети сълзите й по лицето си. Те се стичаха свободно по страните й и пречупваха меката разноцветна светлина, която се излъчваше от кожата й.
— Никога няма да те изоставя — твърдо каза тя. — Никога. Така както ти ме намери в най-голяма нужда, така и аз винаги ще идвам при теб.
Салма поклати глава, неспособен да изрази с думи чувствата си. „Обичам я толкова много — помисли си. — Не бива да й причинявам тази болка.“
Пеперудородната плъзна поглед по редицата неспокойни животни, коне, бръмбари, щурци и паяци, цялата шарена сбирщина от ездитни зверове, които хората на Салма бяха събрали оттук и оттам. Спря поглед и на ездачите им — неуверени, несръчни, недообучени.
— Усещам вярата ти, принце мой — прошепна Драгоценна. — Тя е най-силното нещо тук.
— Значи ще трябва да ни стигне — каза той с бодър тон, който не заблуди любимата му. Дано поне храброто му изражение изглеждаше достатъчно убедително в очите на хората наоколо. Драгоценна сложи ръка върху неговата на лъка на седлото.
— Сподели вярата си с мен — прошепна. — Накарай ме да повярвам.
Салма долови присъствието й като ореол, като лъчение, наситено с енергията на нейното меко вълшебство. Беше го омагьосвала преди, но сега нямаше нужда от магия, за да разбуди любовта му. Въпреки това Драгоценна докосна ума му, съществото му, после посегна с другата си ръка към муцуната на пръхтящия му жребец.
— Бъди силен — промълви тя. — Почувствай вярата и бъди силен. — Салма знаеше, че любимата му говори не на него, а на коня.