И не само на неговия, а на всички коне, бръмбари и други зверове, които пристъпяха нервно от крак на крак и чакаха в мрака. Не беше като магията на неговия народ. Пеперудородните имаха свои собствени изкуства, родени от слънцето, от светлината и надеждата.
— Бъди храбър — продължаваше да мълви тя. — Бъди верен. Няма да изгубиш пътя си. Няма да побегнеш от опасността. — Въпреки дългото си наметало Драгоценна светеше цялата, толкова силно, че Салма се уплаши осородните да не я съзрат в мрака. После усети как конят под него се променя, сякаш прилив на сила и воля бяха прогонили без остатък страха му. По цялата редица, отляво и отдясно на Салма, и в редицата зад него, животните се успокоиха, обзети не просто от кротка бдителност, а от нетърпение да влязат в битката.
Накрая Драгоценна погледна отново към него, лицето й грееше като изгрев.
— Върни се при мен — прошепна тя и се оттегли.
Първият трясък се чу в същия миг, първият взрив на огнепрахов заряд. Сега по план Чефре трябваше да нападне по фланга, летящата й сбирщина трябваше да се юрне над имперския лагер, да напада къде що свари, да засипе осородните със запалителни гранати и стрели — обикновени, арбалетни и огнени, — с прашки дори. Осородните войници от нощната смяна щяха да се издигнат във въздуха — Салма си ги представяше съвсем ясно — и да подпалят небето със златните си нишки енергия. Част от хората на Чефре щяха да загинат, но другите щяха да продължат хаотичната си, стремителна атака, като рехав облак, който покрива имперския стан.
Времето за мислене беше свършило, нямаше какво повече да се чака. Салма заби пети в корема на жребеца си, пришпори го напред, пръв в атаката, острие на клина. Лъжлив героизъм, разбира се, защото в това сражение ариергардът щеше да даде най-много жертви.
Ала в крайна сметка клинът им се получи неочаквано добре, много по-добре, отколкото при тренировките досега. Салма виждаше пред себе си пламъците по периферията на имперския лагер. Някъде отзад долетя уплашеното цвилене на спънал се кон. Препускаха в мрак, а не всичките му хора виждаха в тъмното. Спънка, на която Салма не беше намерил решение, не единствената при това. Уви, планът му нямаше да издържи твърде много неразрешени проблеми.
Зад кавалерията идваше пехотата, на бегом. Сред пехотинците бяха сарнианските занаятчии, чиито експертни умения щяха да осигурят кулминацията на тазнощните фойерверки. Именно тяхната поява беше затвърдила решението на Салма. Тя означаваше, че Сарн няма да пожертва ненужно неговите хора като най-безболезнения начин да омаломощи врага. Бяха му пратили стотина опитни занаятчии, които едва ли щяха да преживеят нощта. Сарн му признаваше отговорностите на един истински тактик.
Зърна за миг осороден часови, застанал буквално на пътя му. Мъжът тъкмо извръщаше поглед от врявата в лагера — няколко палатки вече горяха, подпалени от хората на Чефре — само за да го спре върху страховитата картина на петстотин коне и други животни, които препускаха право насреща му. Крилете му се появиха веднага, но вече нищо не можеше да го спаси — Салма го прободе в гърдите с една от пиките си и тежестта на умиращото тяло изтръгна дръжката от ръката на водното конче. За щастие, хората на Салма бяха въоръжени до зъби, предимно благодарение на неволната имперска щедрост в лицето на всички осородни, които бяха заловили или убили през последните месеци. Повечето кавалеристи носеха пребоядисани имперски брони, въоръжени бяха и с по две-три пики освен със задължителните меч и арбалет. Самият Салма носеше къс лък на колана си, запънат и готов за стрелба. Настръхналият от пики клин вляво и вдясно от него се врязваше на скорост сред рехавата имперска охрана, поел право към сгъстяващите се редици на същинската вражеска армия, попълвани всяка секунда от мъже и по земя, и по въздух. Въздушните отряди на осородните напразно се мъчеха да организират смислен отпор срещу хаотичния ескадрон на Чефре, който се групираше във формации, а после се пръскаше отново без всякаква логика и последователност. Мухородните и молецородните на Чефре не бяха истински бойци, атаките им бяха по-скоро досадни, отколкото реално опасни за врага, но пък бяха толкова настоятелни, че осородните нямаше как да им обърнат гръб. Летците се опитваха да ги притиснат и свалят, но хората на Чефре не бяха редовни войници, обучени да се бият заедно. Всеки действаше сам за себе си, бяха враг, който трябва да бъде преследван и залавян поединично. Гонитба, която можеше да продължи до сутринта.
Вражеските редици настръхнаха от копия, забити дълбоко в земята да посрещнат атаката. Салма изстреля първата си стрела, но поне двайсетина от хората му го изпревариха с по-далекобойните си арбалети и щраколъкове. Сбиращият се враг веднага отвърна с енергийни залпове. Салма знаеше, че немалко от хората му падат покосени, но щом оцелелите още напредваха, щом още бяха в движение, значи имаха сили да продължат.