Онези затворници, чиято съдба не можеше да се реши от обикновен чиновник с дървен печат, било поради високия им произход, било заради тежките им престъпления, биваха отвеждани на Броневия площад недалеч от центъра на Капитас и под погледа на самия дворец. Броневият площад, който при други обстоятелства би бил чудесно пазарище, беше обраснал със сгради, в които се помещаваха канцелариите на имперското правителство. Имаше търговски представителства на служители от Консорциума, служби на военната администрация, тук беше и централното депо на роботърговския корпус, както и това място — Трибуналът. Трибуналът се помещаваше с ниска грозновата сграда, обслужваше се от чиновници роби под надзора на осородни, чиято кариера беше заорала в дъното. Трибуналът се занимаваше с делата на затворниците.
Но въпросът не беше в самата сграда. Трибуналът беше в основата на една любима местна традиция, превърнала Броневия площад в туристическа забележителност. Заможни осородни водеха семействата си тук за забавление, а робите си — като предупреждение.
По вътрешния периметър на площада бяха забити яки стълбове, оформящи нещо като вписан правоъгълник. На времето стълбовете били използвани за излагане на брони, отмрял обичай от племенното минало на осородните, когато бойците демонстрирали готовността си за битка, като излагали на показ оръжията и доспехите си. По-просветените следващи поколения бяха измислили друго предназначение на стълбовете около площада. Почти не минаваше ден без по пладне на тях да увиснат затворници, завързани високо, така че само пръстите на краката им да опират в земята, съблечени до голо за по-голямо удобство, ако се наложи да бъдат бичувани, но най-вече за наслада и назидание на обществеността.
Имаше пазачи, разбира се, защото затворниците бяха ценен ресурс и не биваше да се прахосват ненужно. Гражданите се отнасяха сериозно към тази традиция. Скакалецородният на три стълба вдясно от Талрик току-що беше пребит до кръв от трима младежи, въоръжени с дъги от бъчви, всичко това под снизходителните погледи на пазачите, които не криеха гордостта си от тази похвална проява на младежка инициативност.
Талрик премести отново тежестта си, макар да беше открил, че удобна позиция не съществува. Онези, които го бяха вързали, явно си разбираха от работата. Опита се да даде почивка на част от мускулите си, но тялото му, което беше понесло немалко през последните месеци, започваше да се предава. От опит знаеше, че може да виси тук цял ден и повече, преди да решат какво да правят с него.
„Е, приеми това като генерална репетиция за предстоящия разпит.“ Рано или късно щяха да го опнат на масата за изтезания и да го попитат защо е убил генерал Рейнер и кой го е подучил. Самият той беше провел много подобни разпити през годините и пазеше спомени, които бяха прекалено живи и цветни, за да намери утеха в тях. Не хранеше празни илюзии за издръжливостта си. На масата за разпити и най-издръжливите се пречупваха. Не ставаше дума за някакво състезание между разпитващ и разпитван. Тази игра просто не можеше да бъде спечелена.
Бунтът в Мина сигурно беше избухнал вече. От тази мисъл го полазиха особени тръпки, защото смяташе, че има немалък личен принос градът да въстане. Той беше човекът с чука, пропукал черупката на Империята. Мина вече се е вдигнала на оръжие или ще го направи всеки момент, да не забравяме и Сзар… и ако тамошният бунт още продължава и се засече по време с минаското въстание, къде щеше да прати войниците си Империята? А окупираният мравешки град-държава Мейнис не е много далеч оттам, като си помислиш… Кой да предположи, че Империята ще се окаже нещо толкова крехко?
— Виж ти, виж ти — каза някой. Изглежда, беше дошло време да понабият и него, помисли си Талрик. После се сети защо гласът му се е сторил познат, но това с нищо не облекчи лошите му предчувствия. Стисна зъби да посрещне болката, която го заливаше с подновени сили при всяко движение, и се изви да я погледне в лицето.