— Вярно си ти, да опустее — каза тя. Стоеше до него без охрана, без окови, съвсем свободна, сякаш това беше нейният град, а не неговият.
— Тиниса — изграчи той.
Паякородната девойка го огледа от глава до пети, като задържа поглед върху мрежата от белези по голия му торс, някои по-стари от самата нея, белеещи се на разноцветния фон от по-нови синини и кръвонасядания, които още не бяха избледнели. На свой ред Талрик си отбеляза факта, че Тиниса е облечена като заможна столичанка с някои дребни промени в кройката, които превръщаха скромната иначе дреха в чувствен тоалет, който подчертаваше многозначително формите й. Ако не я познаваше и се разминеше с нея по улиците на Капитас, сигурно би я взел за авантюристка или за проститутка дори. И сигурно би се изкушил да я заведе вкъщи.
— Виждам, че се чувстваш в свои води — подхвърли той. — Отказала си се от борбата, така ли? Или оптимизмът на Стенуолд относно внедряването на агенти е достигнал нови висоти?
— Нито едното, нито другото. Тук съм заради баща си.
„Тисамон?“ Не можеше да си представи как богомолкородният мята гащи из Капитас, преоблечен като осороден, и се прави на… Не, чакай, той беше избягал всъщност.
— Тисамон е тук? — Проточи врат към другите стълбове. Повечето бяха заети, но нито един от провесените затворници не беше богомолкороден.
Тя го гледаше спокойно.
— Ама как са те вързали само. Сигурно боли, майор Талрик.
— Наблюдателна си.
— Ако поискам, мога да те ударя, нали? Позволено е?
Той затвори очи.
— Зависи като каква се явяваш, Тиниса. Давай, удари ме. С теб отдавна се дебнем с извадени ножове, но ти така и не събра куража да ми посегнеш. — Което не беше съвсем вярно, разбира се. Тиниса едва не го беше убила при нападението над „Гордост“ край Хелерон. А и беше глупаво да я предизвиква. Познаваше я достатъчно, за да знае, че тя ще отвърне на предизвикателството. Както и стана — Тиниса заби юмрук в натъртените му ребра, толкова силно, че Талрик ги чу как изпукват. Болката беше жестока и той простена задавено, което предизвика одобрителни коментари сред зяпачите. Стражите, които уж трябваше да го пазят, не направиха нищо, естествено.
Тя се наведе да прошепне в ухото му:
— Това си го заслужил, че и повече. В момента обаче двамата с теб можем да си помогнем взаимно.
— Подходът ти към преговорите има ясно изразени недостатъци, скъпа — изскърца той.
— Тъй ли? — Преди да я спрял с дума или поглед, Тиниса отстъпи крачка назад и го зашлеви с опакото на ръката си през лицето, толкова силно, че главата му отхвръкна настрани. „Тази моя уста рано или късно ще ме убие.“ Тиниса отново се приближи и този път Талрик не каза нищо.
— Това беше за тълпата, Талрик. Е, мъничко и за мен, но основно за тях. А сега ме чуй. Завързах някое и друго приятелство тук, в Капитас. Добре де, не точно приятелства, по-скоро верига от хора, които биха ми направили услуга, ако ги помоля както трябва. Но не и услугата, оказва се, която ми е нужна. Трябва да стигна някак до килиите под двореца.
— До гладиаторските клетки — съобрази Талрик. — Там ли държат Тисамон? Съвсем подходящо място като за него.
Усети я как се напряга, но удар така и не последва.
— Мога да уредя да те свалят от стълба днес следобед вместо утре сутринта, щото настоящето ми приятелче случайно е началник в този ваш Трибунал. И ако го помоля много мило, току-виж те пратил във въпросните клетки, точно като Тисамон.
— Ако легнеш с него, с други думи.
— Защо, ти ревнуваш ли? — В гласа й се промъкна остра нотка. — Не мога да се боря срещу цяла империя с меча си, Талрик. Много сте, чумата да ви тръшне. По цял ден да коля оси, пак няма да стигна доникъде. Затова използвам други оръжия. И стигнах доста далеч, както виждаш. Не се гордея с методите си, но е факт, че те вършат работа.
— А ако аз съм добро момче, твоите методи ще ме пратят в гладиаторските клетки. Много ти благодаря.
— Просто ще те държат там, докато решат какво да те правят. Или предпочиташ да висиш на стълб, вместо да седиш в килия?
— А в замяна?…
— В замяна ти ще предадеш съобщение на Тисамон. — Ръката й се озова внезапно на тила му, стисна го за косата и я дръпна силно назад, с което зарадва отново зяпачите. — Кажи му, че съм тук и че ще намеря начин да го измъкна.
Той се замисли, без да си дава зор, и Тиниса отново го оскуба.
— Ами ако той не иска да го измъкват? — попита Талрик.