Тиниса застина неподвижно.
— Не разбирам за какво говориш.
— Напротив, разбираш. Кой и как може да залови Тисамон оръжемайстора? Биха могли евентуално да го убият, но да го заловят жив? Абсурд. А ти твърдиш, че го държат затворен като добитък в клетките под…
— Млъкни — изсъска тя. — Млъкни или ще направя кеф на умопобърканите ти съграждани и ще ти извадя очите с голи ръце. Това не е твой проблем. Мой си е и аз… аз ще измисля нещо. — Тиниса отстъпи назад и Талрик се стегна за следващия удар.
— Да или не, майоре — продължи тя. — Или ще направиш каквото ти казах, или ще се погрижа да висиш тук още три дни, преди да решат къде да те пратят.
Той увеси глава. Сигурно можеше да мине за утвърдително кимване. После Тиниса го удари с юмрук в бъбреците и този път Талрик изкрещя от болка.
— Избързваш — предупреди го една от закачулените сенки. Уктебри видя как лъскавите отражения по стените кимат, всички без изключение, не едновременно, но в съгласие. Той оголи заострените си зъби, впил гневен поглед в говорещия, и закрачи из стаята. Движението разлюля пламъчетата на свещите, разлюляха се комично и отраженията, налазили огледалните стени.
— Трябва да стане сега — каза той. — Направих невъзможното, за да вкарам фигурите си зад кулисите. Какво искате — да стоя отстрани и да гледам как всичко се проваля? Абсурд.
— Рискът е прекалено голям — обади се друга от сенките с шепнещ женски глас. — Империята…
— Тя е целта на упражнението, наградата, в случай че сте забравили — прекъсна я Уктебри. — Реална власт след толкова векове в изчакване.
— Ако те разкрият… ако се провалиш… Нямаме нито силата, нито числеността да оцелеем след нова чистка.
— Те са диваци — изръмжа Уктебри. Усещаше как кръвта му — стока взета назаем, омесена и нечиста — кипва във вените му. Единствено собствените му хора можеха да го вбесят до такава степен. — Как ще ни намерят? Това не са ви молецородните, които да четат в сърцата ни, нито паяците, които да ни уловят в лепкавите си мрежи. Тези хора не знаят нищо за старото време. Ако планът се провали, цената ще я платя аз. Само аз.
— Това са догадки — възрази друг. — Хрумвало ли ти е, че момичето може да знае повече, отколкото ти предполагаш?
— Ти я научи на твърде много неща — добави обвинително поредният силует. Уктебри плъзна гневен поглед по събеседниците си и за миг ги видя такива, каквито би ги видял външен човек — сборище на гърчави, разкривени създания, болнави и плашливи след вековете в нелегалност.
— Стигнах твърде далеч, за да бия отбой сега — изсъска насреща им Уктебри. — Какво всъщност искате да направя? Да изчакам още една година, може би? Да се заровя в Империята като червей в разлагаща се плът, който никога не ще стигне до сърцето? Твърде дълго сте живели в мрака. Момичето е мое и си няма друго, освен моите обещания. Цял живот е живяла в сянката на братовия си нож, затова ще вземе всичко, което аз й дам, ще направи всичко, което аз й кажа, щом така ще се отърве от участта си на обречен заложник. Тя е жена в свят, управляван от мъже. Не би била способна да управлява без наша помощ. Ще я направим своя марионетка, а Империята, с цялата си младост, сила и кръв, ще бъде на наше разположение като неизчерпаем източник. — Знаеше, че алчността е ключът към подкрепата им. Цялата им раса беше такава, алчна, и сега, и преди, и винаги. — Помислете си само какво можем да направим, яхнали такъв звяр? Нима нямаме сметки за уреждане със света? Нима светът не ни е в дълг? Помислете какво отмъщение можем да стоварим върху старите си врагове, сложим ли веднъж ръка върху безчетните имперски армии!
Те са размърдаха и взеха да се споглеждат, а Уктебри стисна юмруци от гняв и безсилие.
— Ако знаехме какво…
— О, знаете — обърна се към всички им Уктебри. — Моят план не е от вчера. От години подготвям почвата. Отлично знаете какво съм замислил, при това не само за себе си, а за всички нас! И чак сега, когато съм на финалната линия, взехте да се дърпате и да мрънкате. — Замълча и се изправи в целия си ръст. — Няма значение — каза твърдо той. — Не е нужно да се съобразявам с мнението ви. Стигнал съм твърде далеч, за да се отдръпна точно сега от раната. Тя трябва да се осмуче до сухо. Щом не искате да участвате в пира, прав ви път. Не се съмнявам обаче, че стисна ли веднъж Империята в юмрука си, всички вие ще допълзите на колене да ми се молите.
Умълчаха се. Комарородните бяха единни по необходимост, оцеляваха с помощта на общи конспирации. Решението на мнозинството винаги надделяваше над капризите на малцинството, традиция, наложила се много преди времето на всички присъстващи, на най-старите дори.