— Ще ни навлечеш голяма беда — отбеляза бавно един от тях. — Възгордял си се.
— А вие сте забравили що е гордост — възропта Уктебри. — Къде остана расата, сражавала се срещу магьосници и велики схолари за господство над света? Нищо ли не е останало от тази амбиция? Нима носим и до днес оковите на отдавнашното си поражение? Е, аз не ги нося. Аз ще стисна Империята за гушата и тя ще играе по моята свирка. Аз ще съм императорът в сянка зад трона на момичето и след стотина години — три техни поколения, но само едно наше — ние ще вървим открито по улиците им, ще съветваме водачите им и няма да помним какви жалки създания сме били в началото.
Уктебри прекъсна ядно връзката си с тях. Червеи, това бяха, бледи размекнати твари, които се крият от враг, който на свой ред е паднал от власт преди цели петстотин години. Светът имаше нужда от силна ръка и тази ръка беше неговата. Замисли се за своето протеже, осородната принцеса. Дори тя му изглеждаше далеч по-перспективна в момента от всичките му сънародници, взети заедно. „Ще бъдеш моя, моме, и сърцето ти, и душата ти ще бъдат мои. Ще продадеш бъдещето на народа си, собствената си воля срещу един нищо и никакъв трон.“ Мисълта го ободри, развръзката на дългогодишните му усилия наближаваше. Всичките му марионетки бяха по местата си, готови да танцуват за него.
Налагаше се да разчита на други хора и това я измъчваше, но нима не беше така открай време? За да компенсира това обстоятелство, Седа беше развила способността си да убеждава до степен на изкуство и с помощта на тази нейна способност разни хора правеха вместо нея онова, което повечето й сънародници вършеха сами и без усилие.
Тази стая обаче беше открила сама — бивша оръжейница на третия етаж, чието съдържание е било изнесено, когато гарнизонът се преместил в новата си сграда. Стаята така и си беше останала празна. Като повечето помещения с военно предназначение в двореца, и тя имаше една нормална и една тайна врата, защото бащата на Седа, покойният император, обичаше изненадите и засадите, точно като своя главен съветник, прословутия Рекеф, дал името си на тайната организация от агенти и шпиони, която беше създал приживе.
Тайният вход беше главната причина Седа да избере стаята. Важно беше никой да не разбере с колко хора се среща тук. Разчуеше ли се, мълвата бързо щеше да стигне до ушите на брат й и тогава бурята щеше да е опустошителна.
Доверени хора на генерал Бруган стояха на пост денонощно, наблюдаваха всички подстъпи към бившата оръжейница и отпращаха дискретно слугите. С малко късмет Алвдан и неговият лакей Максин никога нямаше да разберат какво става тук.
Дали същото важеше и за Уктебри обаче? Комарородният си имаше свои начини да я следи, които Седа не можеше да контролира, точно както не можеше да контролира и самия него. Нищо чудно невидимите му очи да стигаха и тук, в тази стая, където Седа приемаше своите съучастници и им възлагаше задачи. Като всички други, и Уктебри беше останал сляп за истинската й същност. Израснала в постоянен страх за живота си, тя нямаше друга защита освен маската на уязвимо и безпомощно момиче. Ножът на Максин от години висеше над главата й в очакване на заповед, която Алвдан, с избухливия си и непостоянен нрав, можеше да издаде във всеки един момент. Живяла беше ден за ден, скрита зад щит от престорена кротост. Кротост, която Седа беше култивирала усърдно, както и внушението, че няма нищо против хората да я командорят. Когато беше малка, живееше в постоянен страх, че генерал Максин може да чете мисли и че моментално ще долови и най-слабата искрица на бунт или негодувание, припламнала в сърцето й.
Сега обаче се беше сдобила със съюзник, който наистина можеше да чете мисли. Но дори магьосникът трябваше да задълбае много надълбоко, за да стигне до истинската й същност, защото благодарение на богатия си опит в мимикрията Седа му предлагаше само онова, което той искаше и очакваше да види.
Уктебри Саркадът беше умен, достатъчно умен да планира свалянето на един император, но Седа се надяваше, че като повечето умни мъже и той е склонен да подценява интелигентността на другите. Плъзна поглед по съюзниците си в стаята. Сред тях беше генерал Бруган, разбира се, солиден, надежден и в много голяма степен верен на каузата й, особено след като брат й постави Максин начело на Рекеф. Подозрителната кончина на генерал Рейнер приличаше на предизвестие за неговата собствена и това го правеше мека глина в ръцете на Седа. А и тя го харесваше освен това — и в лице, и в тяло Бруган беше мъж, достоен за възхищение, още по-интригуваща беше самобитната нишка на почтеност в основата на характера му. Седа знаеше какви въжделения храни Бруган по отношение на нея и с нищо не беше попарила надеждите му. Тепърва щеше да се възползва от тях.