Устата на генерал Бруган потрепна само веднъж.
— Убих и полковник Латвок — добави Талрик, сякаш това по незнайни причини беше смекчаващо вината обстоятелство.
Жената махна небрежно с ръка, осъждайки Латвок на забвение.
— И сериозно очакваш да повярваме, че си направил всичко това за Империята?
— Изобщо не очаквам да повярвате — каза той. — Но това не го прави по-малко вярно.
— Доста самомнително от твоя страна. За Империята? Повечето хора биха били доволни да правят едно или друго за командващия си офицер, за своя генерал, заради личния си интерес, за императора дори. Империята обаче е твърде широко и тежко понятие, на което човек да подчинява действията си.
— И точно заради това си струва да й служи човек — подчерта Талрик. Очевидната искреност в думите и тона му изненада дори самия него.
Жената се изправи, без да отделя поглед от лицето му.
Той сви рамене.
— Какво искате от мен? И защо просто не си го вземете? Не ви знам коя сте, но така или иначе не съм в състояние да ви спра.
— Ще трябва да си помисля какво искам от теб — каза тя и излезе спокойно от малката стая. Стражите го върнаха обратно в клетката и едва по-късно на Талрик му хрумна една крайно екзотична идея относно самоличността на тайнствената жена.
Нощта беше дълга, а сънят така и не идваше. По някое време му хрумна, че сам бяга от него, заради сънищата, които го спохождаха. В сънищата си Тисамон виждаше Летриме, виждаше я ясно и с всички болезнени подробности. И само толкова, само нея, от началото до края — само това. Летриме се натрапваше пред погледа му с изтерзаната си плът, скърпената си хитинова черупка и постоянно пробождащите я трънливи лози. Вече беше затворник дори в съня си, а кръвта, която проливаше на арената, беше по-приемлива от гледката на този обезобразен, но неумиращ труп.
„Провалът на цялата ни раса.“ Двамата с Летриме си подхождаха идеално. И двамата бяха живели саморазрушително, в постоянна горчивина, затваряли се бяха все по-навътре в себе си, докато накрая не се изправиха лице в лице тук, в тази клетка, където слънцето никога не стигаше. Единствената разлика помежду им бяха нейните петстотин години мъчение, макар че ако питаха Тисамон, той бързо стопяваше преднината й.
По някое време върнаха Талрик в подземието. Осородният не му каза и дума, не личеше да са го изтезавали или нещо такова. Нямаше нови рани по кожата си, затова пък старите бяха многобройни, сред тях и дългият белег, получен от ръката на Тиниса в битката край Хелерон. Светът сериозно се беше постарал да убие Талрик. „А той взе, че оцеля, за да се озове накрая тук, в клетките.“
„Ех, Тиниса.“ Бяха ли я заловили вече? Убили? Твърде вероятно, а ако не, скоро и това щеше да стане. Щеше да се промъкне в двореца да дири баща си, но Тисамон знаеше, че не е достатъчно умела и опитна, за да оцелее в подобно начинание. Беше се постарал да й предаде всичките си знания, но самият той не би могъл да излезе жив от мисия като тази.
„Ала въпреки това бих си пробвал късмета. И понеже е моя дъщеря, Тиниса ще сглупи по същия начин.“
Не би пожелал никому това проклятие, да носи прокълнатата му кръв във вените си. „По-добре да вземе пример от Стенуолд, така трябва да й кажа. Стенуолд е достоен модел за подражание, човек с благородна цел в живота.“
Зачуди се дали има начин да се отърве от тази своя уродлива, самоненавистна част, да я откъсне от себе си, да я изреже. Какъв ли баща би бил тогава за Тиниса? По-добър, без съмнение.
Когато поредният посетител цъфна пред клетката му, Тисамон дори не го погледна, в началото поне. Не обърна внимание на Талрик и неговата бурна реакция при появата на новодошлия, не се впечатли и от двамата бронирани пазители, които стояха зад госта с готови за удар копия. Онова, което в крайна сметка привлече вниманието му, беше Улт. Странното му отношение към новодошлия, по-точно. Макар че посетителят нито веднъж не погледна към него, тъмничарят беше настръхнал, стоеше като на тръни и това беше достатъчно красноречиво само по себе си. Явно неканеният посетител изпълваше Улт с ужас, страхопочитание и дълбока омраза, всичко това претопено в нездрава сплав. Все неща, които подсказаха на Тисамон кой е дошъл да го види.