Вече бяха мъртви, разбира се. Разочароваха го дълбоко с това свое решение. Не го беше очаквал от тях, но пък той открай време забравяше да включи в сметките си глупавата човешка чувствителност. Мощен фактор, уви, който по правило обезсилваше разума. А и стигнеше ли се до търсене на виновниците, не техните имена щяха да фигурират в учебниците по история.
Пчелородните сигурно щяха да потърсят убежище под земята, още повече че къщите им бяха вкопани надълбоко и имаха по няколко подземни нива. Това нямаше да им помогне, защото газът беше по-тежък от въздуха. Щеше да проникне под всеки праг и през всяка цепнатина, а дори да успееха да се запечатат толкова здраво, че да спрат отровата, щяха да се задушат в собствената си смрад, защото там, където газът не стигаше, не стигаше и въздух. Полковник Ган вече беше планирал да прати войници след газовата атака, които да елиминират остатъчната съпротива. Представата му за предстоящите събития беше толкова изначално погрешна, че Дрефос не си направи труда да го просветли. Предупреди го само, че навсякъде, където газът се застои — на по-ниските места, в мазетата и в тунелите, — концентрацията му ще остане опасно висока в продължение на десетници.
— А аз как ще управлявам града, тогава! — възроптал беше полковникът. Дрефос му обърна гръб. След газовата атака нямаше да има град, който Ган да управлява. По всичко личеше, че заедно със Сзар ще погинат и кариерите на доста хора. Дори самият император, по чиято заповед Дрефос се беше включил в потушаването на бунта, нямаше представа какъв звяр е пуснал на свобода.
Дрефос беше създал защитни маски, които да филтрират в известна степен отровните съставки на газа. Маски имаше само за неговите хора, но дори и с тях съществуваше реална опасност да се разболеят, ако вятърът се обърнеше. Ала поне щяха да оцелеят. Същото не важеше за Ган и войниците от гарнизона. Скоро цялата Империя щеше да научи името Дариандрефос. След месец-два славата му — на герой или на престъпник — щеше да се разпростре до Федерацията, до Равнините, и отвъд. За Дрефос нямаше значение дали ще го мислят за герой или за престъпник, стига славата му да е заслужена.
След утрешния ден светът щеше да запомни Дрефос с едно. Не като гениален занаятчия, създател на машини, вестител на прогреса, нито като човек, който налива вода в мелницата на войната. Щяха да го знаят като човека, който уби Сзар. Щяха да останат слепи за техническите постижения, залегнали в основата на деянието, а щяха да го сочат като касапина, като търгаша на смърт. Империята, която му беше осигурила ресурсите и свободата да действа, щеше да го превърне в изкупителна жертва, във фокус на всеобщо презрение и омраза. О, осородните щяха да го задържат при себе си, да му намират работа, но светът никога нямаше да узнае истината, към която се беше стремил Дрефос през цялото време, неговата идеология, неговия етичен кодекс. Каквото и да произведеше оттук насетне, било то философия или технология, щеше да е опетнено от репутацията му на масов убиец.
Чу някакво движение в основата на платформата, където минаването беше забранено, после до ушите му долетя тревожният вик на Големия Грейв, мълчаливия конощипороден, чиято гигантска снага изникна от сенките да пресрещне нарушителя.
— Спокойно — извика Дрефос от върха на платформата. — Пусни го да се качи. Хайде, Тото. От доста време очаквам да се появиш.
Появата на Големия Грейв беше уплашила Тото до смърт. Той, разбира се, знаеше, че конощипородният вижда в тъмното не по-зле от Дрефос, но не беше очаквал някой толкова едър на ръст да се промъква толкова тихо. Грейв държеше небрежно брадва, която приличаше на детска играчка в гигантската му ръка, макар да беше голяма и толкова тежка, че Тото едва ли би могъл да я вдигне и с две ръце.
Младежът намести собствения си товар и вдигна поглед към наблюдателната кула, издигната край новите машини. Светлините откъм работилниците очертаваха тъмния закачулен силует на върха й.
— Дошъл си да говориш с мен, нали? — достигна до него гласът на Дрефос. — Качвай се тогава. Не обичам да викам.