Тото хвърли поглед към конощипородния. Тъмното лице на Големия Грейв беше непроницаемо, но нещо в стойката му подсказваше, че не е доволен и че не му се иска да оставя Тото сам с господаря си. Което, помисли си Тото, говореше за доста вярна преценка от негова страна.
Преметна товара си на рамо и спря пред металните скоби на стълбата. Една липсваше, няколко изглеждаха хлабави, което показваше, че кулата е дело на гарнизонните инженери, а не на неговите колеги. Сведе поглед към един от измамно малките контейнери, подредени до основата на кулата. Голям колкото буре за вино, контейнерът изглеждаше лек, но веществото вътре беше нагнетено до такава висока концентрация, че без чужда помощ Тото трудно би могъл да го помръдне. Вдигна глава и видя Дрефос да гледа към него с полуродните си безирисни очи, в които се четеше кротко любопитство към намеренията на окъснелия чирак.
На първо време намеренията му бяха да се качи при господаря си. И да говори с него.
— Сигурен бях, че рано или късно ще се появиш тази нощ — каза Дрефос. — Носиш нов прототип, виждам. — Протегна ръка и Тото автоматично свали товара от рамото си да му го покаже.
— Усъвършенствал си зареждащия механизъм, нали? — отбеляза Дрефос.
Щраколъкът за многократна стрелба лежеше изящен и сребрист в ръцете на Тото.
— Взех го от един гвоздистрел и го преработих малко, за да пасне на конструкцията — обясни младежът. — Само че пак е твърде сложен за серийно производство, а и често засича. Иска още работа.
— Въпреки това съм впечатлен. Добре си се справил. — Дрефос плъзна ръка по оръжието, но не възрази, когато Тото го преметна отново през рамо. — Знам защо си тук.
— Така ли? И защо? — Катеренето по металните скоби се беше оказало по-уморително от очакваното или пък нервите му се бяха разръфали като нишките на стар килим.
— Ти още не си мой кадър, не изцяло. Това можеше да се очаква. Нужно е време човек да улегне и да научи правилата.
— Правилата?
— Да, правила както от физическо, така и от идеологическо естество.
Тото се облегна на парапета и се загледа в сзарианските барикади. „Колко ли хиляди хора?…“
— А близнаците?
Дрефос вдигна рамене — едното по-високо от другото — и застана до него на парапета.
— Не го очаквах от тях — призна той. — Явно грешно съм преценил силата на натиска, от една страна, и прага на поносимост, от друга.
Горчива усмивка разтегли лицето на Тото.
— Били са просто чарк в машината, който е показал структурен дефект.
— След като си изпълниха задачата, за щастие. — И да беше доловил някакво обвинение в думите на чирака си, с нищо не го показа.
— Предпочели са да умрат, вместо да станат свидетели на това, което се каниш да направиш — изтъкна Тото. Осъзнаваше, че трябва да предизвика сблъсъка сега, преди нервите да са му изневерили окончателно.
Дрефос сложи ръце на перилото, едната изстърга тихо по метала. За страничния наблюдател сигурно приличаха на двама приятели, които се наслаждават мирно на гледката.
— Ако това е изборът, пред който са решили да се изправят — отвърна помощновойсковият полковник, — жалко. Но изборът си е бил техен. — В гласа му се промъкна твърда нотка. — Обърни внимание обаче, че не са се опитали да саботират работата ми. Ти пред този избор ли си решил да се изправиш, Тото?
Тото си пое дълбоко дъх.
— Дойдох с молба да премислиш решението си, нищо повече. — Прозвуча му нелепо и жалко, като страхливо отстъпление там, където трябваше да последва кулминация. Дрефос обаче кимаше доволно.
— Добре. Разумната дискусия винаги е от полза. Знам, че от самото начало се опитваш да играеш ролята на моя съвест, Тото. Радвам се, че си решил да споделиш проблема си с мен, вместо да се измъчваш в мълчание като близнаците. Явно си научил урока си след онази история с момичето.
„Момичето. Че.“ Подразни се, че Дрефос я споменава, изнерви се още повече.
— Не мога да повярвам, че би направил онова, което се каниш да направиш, ако си… ако си осмислил в пълна мяра последствията — успя да изрече той.
— Последствията — повтори като ехо Дрефос. — Политическите, имаш предвид? Техническите?
— Моралните — изплю Тото. — Онова, което се каниш да направиш, е неморално. Грешно.
— Защо? — попита Дрефос. Младежът го зяпна онемял. След като отговор така и не последва, Дрефос продължи: — Няма да споря, че въпросът с мащаба стои. Натъкнах се на някои… препятствия в собственото си съзнание. Моралът не е фактор за мен, но съществуват други аспекти, които ме карат да се замисля. — За пръв път, откакто го познаваше, Тото долови нотки на колебание в гласа на шефа си.