— Ти си военен занаятчия — каза Тото — и знаеш, че няма да е празно ласкателство, ако кажа, че си най-великият военен занаятчия, когото познавам. Само че това тук не е война. Това е под достойнството ти. Ти създаде машините си за бойното поле, а не за разбунтувал се град.
Дрефос се усмихна с чистата и простичка наслада на умен човек, който най-сетне е срещнал разбиране.
— Същото хрумна и на мен. Само че войната… войната не е нещо статично. Войната не е просто сбор от битките и стълкновенията, Тото. Същото е като при разликата между стратегия и тактика — голямата война и малката война. Това тук е голямата война.
— Но повечето хора, които ще умрат утре, дори не са войници — изтъкна Тото. — Те са… обикновени граждани, деца, старци…
— А в битката със Сарн ще имам насреща си войници — довърши вместо него Дрефос. — Да, задавах си и този въпрос. Само че какво е голямата война, ако не противопоставянето на Империята срещу света? А светът не се състои от войници. Войниците са само мечът, но не и ръката, която го държи, не тялото, на което принадлежи ръката. Ти виждаш онези хора там като цивилни жертви. Обикновени зяпачи, невинни граждани, които нямат нищо общо с войната? Учил си логика и би трябвало да знаеш, че такъв аргумент е несъстоятелен.
Възражението на Дрефос върна Тото в залите на Академията, припомни му сухия подход към теорията в лекциите на старите му преподаватели. Само че тук върху плещите на теоретичните постановки тежеше съдбата на цял един град.
— Поне един войник нахранил ли се е благодарение на тях? Значи са част от войната — продължи да развива своята теория Дрефос. — Поне един войник облекли ли са? Обучили ли са? Родили ли са? Деца, казваш. А нима децата няма да пораснат и на свой ред да станат войници? Живели ли са по-добре благодарение на победите, извоювани от войниците преди тях? Няма как да твърдиш, че не участват във войната, Тото. Войниците са само връхчето, островът, който стърчи над водата, но под повърхността има цяла планина, която го поддържа. Както виждаш, Тото, аз вече съм обмислил всичко това. Не съм някакъв безмозъчен тиранин.
— Да, но…
— Ако оцелеят, ще въстанат отново, ако не това поколение, то следващото или по-следващото. Ако смажем бунта им с редовна войска, те ще излекуват раните си и пак ще започнат да точат оръжия. Ако дори един сзарианец оцелее след утрешния ден, то Империята е обречена, защото войната рано или късно неизбежно ще бъде загубена, без значение дали след десет години, след сто или след хиляда. Ако искаме да спечелим войната, трябва да воюваме с всичките си врагове, а не само с онези, които застават насреща ни с меч в ръка. Можеш ли да обориш тази логика, честно?
— Но винаги има и други начини да се разреши един проблем, нали?
— Стига, Тото, това е стар спор, който ти използваш сега по липса на други аргументи — отвърна Дрефос като учител, който порицава свой способен иначе ученик. — Да, има примирия и преговори, спогодби, договори и прочие, но това са само игри, Тото. Игри, които дават време на страните да се подготвят за истинското нещо, за войната. Мирните договори могат да бъдат нарушени. Всъщност повечето се сключват именно с тази цел. Преди стотина години имало един колегиумски философ, който смятал, че вместо да водят война градовете-държави на мравкородните могат да организират игри и така да разрешават проблемите си, без да дават тежки загуби в жива сила. Тази идея има един съществен недостатък и той се вижда с просто око — какво ще стане, ако страната, загубила в игрите, откаже да приеме поражението си? Във войната това не може да се случи. Труповете по бойното поле са достатъчно доказателство за изхода на двубоя без значение как усукват истината двете страни в своите доклади и учебници по история. А в тази война, в моята война, аз ще елиминирам и последните съмнения. Империята ще спечели, Сзар ще загуби и доказателство за това ще бъде фактът, че Сзар вече не съществува, че сзарианци не съществуват, че не е останала и следа от онези, които са дръзнали да предизвикат Империята.
— Така че Мина и другите градове никога повече да не въстанат? — попита го Тото. — Ти със сигурност…
— Дали със сигурност разбирам, че това не може да стане? Да, така е. Мейнис, Мина и всички останали пак ще се разбунтуват, но когато това стане, знаеш ли какво ще държат в ръцете си? Ще имат свои модерни оръжия, с които да се противопоставят на моето, ще изправят Империята пред нов вид война и ние ще трябва да изобретим още по-страшни оръжия, с които да ги победим. Нима не разбираш, Тото? Точно в това е въпросът. Войната си е война, но зад нея стои прогресът, той е нейният жив, дишащ двигател. Твоят щраколък, методите, с които превзехме Тарк, това са само малки стъпки в зададената посока. А това тук е голямата стъпка и точно затова трябва да я направя. Историята е по-голяма от отделния човек, Тото, и смазва всеки, който понечи да я отклони от пътя й.