— Значи ти си онзи, когото наричат… как беше? Пустия принц?
— Нямам представа как ме наричат вашите хора — отвърна Салма. Беше открил в себе си странно спокойствие, сега, когато късметът му се беше изчерпал окончателно. Все пак не попадаше за пръв път в имперски плен. И преди го бяха пленявали осородни, така че — нищо ново. А пред стените на Тарк, там пък беше умрял, нали така? Значи всичкото му време оттогава е било време назаем. Кредит, който светът му беше отпуснал, и ако сега е дошло времето да плати дълга си с лихвите, нима има право да се оплаква?
— Вие сте генерал Малкан, ако не греша.
Осородният генерал кимна едва доловимо, но Салма го гледаше в очите и съзря там бледа сянка на тревога, миниатюрно червейче, което гризеше показното му самодоволство.
— А ти име имаш ли си? — попита го Малкан.
— Принц-минор Салме Диен, по принуда на вашите услуги — уведоми го Салма и успя да извърти нелош поклон въпреки стегнатите зад гърба си ръце.
— Значи наистина си принц. — Малкан беше станал свидетел на последните конвулсии, отбелязали края на Дванайсетгодишната война. Като най-младия генерал в имперската армия, той беше пропуснал по-голямата част от тази величава и прескъпа кампания. Ала знаеше достатъчно за Федерацията, включително и какво се крие зад титлата на пленника. — Значи си ренегат, така ли? Изгнаник?
Подозрението, зародило се в ума на Салма, бързо намери благодатна почва.
— Ни най-малко, генерале. Все още съм горд син на Федерацията.
Малкан го измери безизразно с поглед.
— Доста далеч от своите, бих казал аз.
— Отиваме там, където монархът ни прати.
— Не ми се вярва вашият монарх да е чувал за Сарн. Не ми се вярва градът да фигурира и в най-подробните ви карти.
Салма го гледаше право в очите и отново зърна там бледата сянка. „Дошъл е да говори лично с мен и се е нагиздил като паякородна курва, но къде са му високопарните приказки колко прекрасна е неговата Империя и колко прецакан съм аз? Не знам как, но по някакъв начин съм му смачкал фасона.“ Пое си дълбоко дъх и се усмихна небрежно, сякаш двамата стояха на някое кьоше в Колегиум и си говореха за философия.
— Умерена доза инициативност е позволена на мерсерите, генерале, известна самостоятелност в начина, по който изпълняваме дадените ни заповеди.
Кратката пауза, която последва, подсказа на Салма, че лъжата, тази дръзка и стопроцентова лъжа, е пуснала корени. Малкан очевидно беше чувал за мерсерите и несъмнено ги мислеше за федералния вариант на Рекеф.
— Е, може би трябва да пратя главата ти на вашия монарх тогава, като неоспоримо доказателство за провала на плановете му — заяви Малкан и ако не беше паузата отпреди малко, думите му биха прозвучали с нужната самоувереност.
— И какъв е този провал? — попита Салма.
— Твоята Равнинска чет вече не съществува. Дадохте огромни жертви, а оцелелите се пръснаха по вятъра — отвърна Малкан. Салма разбра, че е трепнал, видя реакцията си отразена в очите на другия мъж. — Самият ти си пленник, чиято съдба е в моите ръце. Мога да те убия, да те предам на роботърговците или да те пратя на Императора като трофей. Ти се провали.
— Но вие говорехте за монарха, а не за мен — възрази Салма. Постара се гласът му да звучи спокойно с надеждата, че Малкан сам ще добави черните краски в картинката. — Защитата на Равнините от имперската агресия не е задача, която да се повери в ръцете само на един човек.
Малкан направи още една пауза, съвсем кратка, която Салма не пропусна да забележи. Мисълта за още десет, за още двайсет мерсери, които са се внедрили в Равнините и мобилизират парцаливи армии като неговата… тактическите последствия се разгръщаха в главата на генерала.
„Друго едва ли ще постигна, но поне самочувствието му мога да пропукам.“ Не му бяха останали други оръжия освен думите. И той нямаше намерение да ги пести.
— Е, ние тепърва ще те разпитаме подробно за евентуалните ти съратници — заяви Малкан. — Понеже си от Федерацията, едва ли познаваш нашите методи на разпит, но скоро ще се запознаеш с тях отблизо, уверявам те.