„Е, явно там отиваме сега“ — помисли си той. Някаква светлина прозираше напред, приглушена алена светлина. Отначало Ахеос реши, че е от напален огън, но когато излязоха на открито, разбра, че е светлината на залеза. Целите Равнини бяха като в пламъци, сякаш раздутото алено слънце бе решило да изгори земята на пепел.
— Дали е поличба? — Само двама души ги чакаха там, на върха. Единият беше закачулен като скрир, но гласът му говореше друго, а ако се съдеше по придружителката му, осородната Раека, мъжът под тъмната роба беше не друг, а губернаторът на Тарн.
— Тегрек — изхриптя Ахеос и приседна на земята с помощта на бастуна си. Чудо беше, че още е жив след всичките стъпала и стръмни проходи, които беше изминал, за да стигне до мястото на ритуала.
Осородният магьосник свали качулката си. Допреди миг изглеждаше страховит и опасен; сега, без качулката, беше просто блед и притеснен. Хвърли поглед към Зареа, но тя стоеше до изхода на стълбището, потънала в собствените си невесели мисли. След кратко колебание Тегрек се отпусна на колене до Ахеос.
— Съмнения в последния момент? — попита го молецородният.
— Не — твърдо отрече Тегрек. Раека сложи ръка на рамото му и той се пресегна да я стисне, жест на близост, несъвместим с имперските закони.
— Ще шамаросаме собствените ти хора — напомни му Ахеос.
— Ще ги „ударим“, такъв е военният термин — поправи го Тегрек с измъчена усмивка, — а колкото до това, че са „мои“ хора, не знам. Мои ли са, били ли са някога мои? — Погледна през рамо към момичето и стисна по-силно ръката му. — Не можеш да си представиш… не, наистина не можеш да си представиш какво е да живееш сред хора, които са толкова различни от теб. Да криеш постоянно същността си. Ако бях беден, отдавна да съм умрял… ако не бях от добро семейство, ако не бях заобиколен от слуги и роби… Това ме спаси. Представяш ли си какво е да живееш в къща и да не можеш да си отваряш вратите? Побутваш резетата и дръжките като да са отровни змии, ругаеш и плачеш, но не си в състояние да проумееш едно толкова простичко действие, което не затруднява никого освен теб, единствено теб. И не е само това — не можеш да разчиташ картите им, не разбираш сметките им. Трийсет години живях в лъжа, подхранвах любознателността си с огризки, с парченца знание, откраднати от древни руини, от Федерацията, от скакалецородни и от други роби от Неумели раси, и всичко това събирано в тайна, защото не можеш да кажеш на никого за недъга си… — Тегрек погледна отново през рамо. — Освен на един. Започна се с вратите, между другото. Купих я, за да ми отваря вратите. Хората ме мислеха за надут и аз ги оставих да живеят с това заблуждение. По-добре да те мислят за ексцентричен, отколкото…
Ахеос слушаше внимателно изповедта на губернатора. Знаеше, че словоохотливостта му се дължи на страха от предстоящото. „И двамата сме тук, защото скририте искат да ни използват.“
Осородният навярно се досети за посоката на мислите му, защото кимна и каза:
— Излиза, че и двамата сме аутсайдери, нали? Най-смешното е, че когато това приключи и ако още сме живи, аз ще остана тук, а тебе пак ще те прогонят.
— Аз и не искам да оставам — отвърна с равен глас Ахеос. — Дойдох, за да ме лекуват. Останах, защото те са моят народ и защото въпреки всичко се чувствам длъжен да им помогна. Но когато това приключи, ще си тръгна, защото домът ми е другаде.
Тегрек се изправи. Ахеос чу тътрене на сандали върху камък, обърна се и видя закачулени фигури да излизат под червеникавия светлик на залеза. Преброи двайсетина, преди да се откаже. „Извикали са всички“ — осъзна той. Най-умелите магьосници на Тарн бяха изкачили същия лъкатушен път през планинските недра. Имаше поне десетина скрири, имаше и други молецородни, такива, които никога не се бяха стремили към властта и отговорностите на този пост — учени, философи, магьосници на частна практика. Сега всички те бяха тук, мъже и жени, белязани от времето — най-младите бяха с двайсетина години по-стари от Ахеос и нито един не изглеждаше спокоен и уверен. Сред тях имаше и други като Тегрек, чужденци, намерили убежище в Тарн заради способностите си в магията — богомолкородни и паякородни рамо до рамо, един скакалецороден, две водни кончета от Федерацията и дори една миниатюрна мухородна старица, която се подпираше на бастун и също като Ахеос изглеждаше измъчена от дългото изкачване. Бавно и без изрични указания, новодошлите се подредиха в два концентрични кръга — скририте във вътрешен кръг, останалите зад тях, близо до ръба на малкото изкуствено плато.