„Какви резерви? Какво дъно?“ — помисли си изтръпнал Ахеос, а после усети неохотното подчинение на хората в кръга. Може би не всички, но повечето от тях се пресегнаха и откриха в себе си скрити запаси от сила, които да хвърлят в ритуала. Някои пазеха артефакти от Вещото време, в които още крееше искрица вълшебство. Други бяха складирали от вярата си на тайни места, специален резерв за време на крайна нужда. Трети имаха близки хора, от които да почерпят сила — братя и сестри, ученици, слуги. Ахеос видя как осородният Тегрек посяга зад себе си, видя и как Раека хваща без колебание ръката му. Видя как робинята пребледнява, отдала волята и силата си на своя господар.
„Не мога — каза си Ахеос, ала по петите на тази мисъл доприпка друга: — Не мога да издържа, няма да оцелея, ако не го направя.“
Вече се беше пресягал към нея веднъж, още преди тя да му се отдаде. Колко ли по-силна беше сега връзката помежду им?
„Не! — извика той, едновременно в главата си и през стотиците мили, които ги деляха. — Че! Чуй ме! Помогни ми, Че, моля те!“
Осородните бяха качили два катапулта на покрива на двореца; в отговор минаската съпротива измести постовете си извън обхвата на снарядите им. Всичко това с цената на много изгубено време.
А време нямаха — това го знаеха всички, макар че никой не го изричаше гласно. Въпреки свирепите еднодневни сражения осородните още държаха двореца. На няколко пъти барикадираха входовете му, бойците от съпротивата ги щурмуваха със запалителни бомби и арбалети, с мечове и преносими тарани, разбиваха барикадите, подпалваха ги, но защитниците струпваха нови. От изящната мебелировка на двореца, която Ултер беше събирал с години, бяха останали трески и обгорели буци, и въпреки това осородните не отстъпваха. Посрещаха минасците при всяка врата, отбиваха атаките с мечове, жила и копия, сражаваха се отчаяно.
Кимене знаеше, че времето й изтича. Мухородни съгледвачи докладваха ежечасно за напредъка на имперското подкрепление, потеглило от Сзар. Ако съпротивата овладееше навреме двореца, имаше шанс да се справят и с подкреплението. В противен случай, веднага щом влезеха в битка с новодошлите, барикадиралите се в двореца войници от гарнизона щяха да ги нападнат в гръб.
— Ще трябва да усилим натиска, това е. Да щурмуваме входовете през цялата нощ — предложи Чисис. Това Кимене го знаеше, но й се струваше нелепо, че в този век на технологичен напредък трябва да разчитат единствено на мечовете и решимостта си.
— С новите експлозиви какво става? — попита тя.
— Още ги бъркат — отвърна Чисис с тон, който подсказваше, че според него няма да ги забъркат навреме. — Но имаме нова партида от запалителните гранати.
Кимене смръщи чело. Запалителните гранати бяха ненадеждни — шишета със запалима течност и парцали, натикани в гърлата вместо фитил. Нанесли бяха големи щети на осородните с тези импровизирани оръжия, но и сами бяха платили данък. А ако в подходите към двореца избухнеха сериозни пожари, съпротивата щеше да изгуби часове в гасенето им, а бранителите щяха да се оттеглят на балконите по горните етажи и да гледат отвисоко непроходимите огнени препятствия.
„Ако имахме наши си въздушни отряди…“ Ала разполагаха само с шарена сбирщина от мухородни, които охотно разнасяха съобщения и разузнаваха вражеските позиции, но отказваха да се бият.
— Губим твърде много хора — отбеляза тя. Чисис кимна мълчаливо. Той смяташе, че жертвите са неизбежни, че са естествена съставка на всяко сражение, която прави победата още по-сладка. За разлика от него Кимене мислеше за своите хора и каква цена щяха да платят за свободата, която тя им беше обещала.
— Раздай запалителните гранати — нареди тя. — Уведоми хората. След двайсет минути щурмуваме отново.
Че гледаше и не казваше нищо. Облякла беше плетена ризница минаска направа, чакала бе нетърпеливо в периферията на бойните групи, ходила бе дори на барикадите, но така и не я поканиха да се включи в битката. Стоеше и гледаше повтарящите се кървави щурмове на минасците и също толкова ожесточената и кървава отбрана на барикадиралите се в двореца войници. Видяла бе как Кимене изпробва всякакви варианти, самата тя беше предложила няколко. По нейна идея бяха сглобили малък катапулт, за да засипват централния вход на двореца с гранати, но гранатите и експлозивите свършиха скоро, а самоделните запалителни бомби бяха толкова ненадеждни, че дори тя не предложи да ги изстрелват с машината.