Значи така щеше да свърши всичко? А не би трябвало. Та нали Талрик се беше оказал прав за ситуацията в Мина? Не беше за вярване, че един толкова добър план може да се провали. Само че осородните държаха упорито двореца въпреки тежките си загуби в жива сила. Знаеха, че е достатъчно да отбраняват входовете и да чакат.
„Че.“
Тя подскочи на място. Гласът беше толкова ясен, сякаш Ахеос шепнеше в ухото й, но и слаб някак, далечен.
— Ахеос?
„Помогни ми, Че.“
Тя погледна към Кимене и видя, че никой не й обръща внимание. Побиха я студени тръпки.
— Ахеос? — Не можеше просто да оформи името в ума си, трябваше да го изрече на глас. — Кажи ми, че си добре, моля те.
„Имам нужда от теб.“ Гласът му никак не звучеше добре, никак, и Че си помисли за раната му и колко слаб изглеждаше той при последната им среща.
„Че, имам нужда от силата ти. Съжалявам… моля те…“
Тя дори не попита за какво. Нямаше нужда да знае. Реакцията й беше първосигнална като на дете.
„Вземи я“ — каза и този път нямаше нужда да изрича на глас думите.
Бръмбарородните не бяха магьосници, не бяха велики бойци, нито бяха бързоноги или грациозни. Но бяха издръжливи — упоритият им прагматизъм ги беше направил основен фактор на световната политическа сцена, а също и неуморното им трудолюбие. Те притежаваха запаси от сила, каквито другите раси не познаваха.
Ахеос усети как тънката нишка между него и Че започва да се пълни на вълни, да набъбва… след миг той се докосна до духа й, до сърцевината й, и потръпна шокиран. Не беше за вярване, че в нисичкото и кротко бръмбарородно момиче се крие такъв запас от сила. Без колебание тази сила му беше предложена, потече към него и през него към затворената верига на ритуалния кръг. Заедно с енергийния поток, като приятно тръпчивия вкус, който остава в устата си след глътка хубаво вино, Ахеос усети чувствата й, любовта й към него.
Агония бележеше лицата на мнозина в кръга и никой не забеляза сълзите, които се стекоха по страните му. Въздухът в кръга трептеше и се гънеше, но не от силата на волята им, а от чувство на гневно безсилие. Из целия Тарн послушници и слуги изливаха своя дял в общата река, древни вместилища на сила пресъхваха, вълшебни камъни угасваха, книги избухваха в пламъци, жезли се сцепваха. Осородните ставаха неспокойни — дори те усещаха, че нещо голямо се случва. Разтичали се бяха да търсят своя губернатор, без да подозират, че и той е част от заговора срещу тях. Скоро щяха да плъзнат по проходите към върха, водени от особения привкус във въздуха, привкус, който лепнеше по небцето и ставаше все по-силен.
Но не достатъчно силен, уви. Дори сега, когато всички се бяха отворили докрай, въпреки всеобщите усилия ритуалът се проваляше.
„Много е късно — помисли си Ахеос. — Преди сто години сигурно би се получило, преди петдесет дори, но сега е късно.“ Магията беше умирала от година на година, изтласквана от чудовищата на занаятчийството и технологията, повехнала беше в умовете на равнинците и само чудаци като тарнските скрири все още вярваха в нея. А в крайна сметка вярата беше в основата на всичко.
„Закъснели сме.“ Още малко и онези, които не вярваха в съществуването на магията, щяха да се окажат прави. Дори със силата, заета му от Че, Ахеос не успяваше да задейства ритуала. Стягането в гърдите му се засилваше, режеща болка се стрелкаше в главата му, сякаш и там се водеше свирепо сражение. Наоколо му хората се олюляваха, изтощени до смърт от усилието.
Ахеос взе силата, която Че му предложи, взе я с ума си, награби я с двете си ръце, и с един последен отчаян вик запрати гласа си отвъд границите на Тарн, по целите Равнини, и извика: „Помогнете ни!“
Това трябваше да е последният му ход, преди да признае поражението и да се предаде на непоносимата болка.
Ала не би.
„Ще ти помогнем, малки послушнико.“
Думите бяха като суха шума, която вятърът носи по камениста земя… глас, който Ахеос познаваше.
— Не! — извика той, не че имаше кой да го чуе. Нещо се изкиска в главата му.
„Ще ти помогнем. Ние сме свързани, ти към нас, и ние към теб. Кутията на сенките е отворена и макар само за миг, ние можем да разкършим ръце.“ И той видя ръцете им в ума си — ошипени, бодливи, многоставни, нечовешки.
— Аз не искам… — Той не искаше помощ от тях, но им беше отворил вратата и те влязоха. Усети приближаването им като буря, която пълзи по небето от гнилия мрак на Даракион. Сила, която бе чакала да се появи някой глупак като него, дебнала беше цели петстотин години, още от времето, когато магията бе започнала да умира.