Чиста, древна сила. Зла сила. Сила ужасна и уродлива. Допълзя до планинския връх над Тарн като осакатен исполин, изтерзан и гневен, и се стовари отгоре им като чук.
Ахеос изкрещя. Не беше единственият. Видя как друг в кръга пада подкосен с мъртвешки бледо лице и кървави очи. Ахеос се дръпна, опита се да прекъсне връзката, но напразно — беше като марионетка в скършените ръце на Даракион. Пламна. Киселинният огън на тяхната сила го прогори отвътре и болката беше такава, че дори писъкът пресекна в гърлото му.
Ритуалът се взриви. Абсолютна тишина отекна като гръм, проточи се в секунда на общ потрес, а после всички усетиха как приливната вълна на изродената им магия се сурва надолу в планината.
Всички лампи, всички фенери и факли в Тарн угаснаха едновременно.
Скоро след това започнаха писъците — писъци на хора, които се сражават, обхванати от бездънен ужас, погълнати от вълната на невидима сила, която не се трогва от баналните им оръжия. Сила, която се вмъкна в главите им. Която открива там източника на най-големите им страхове и ги освобождава, превръща всеки човек в жертва на собствените му демони. Осородните, а немалко и от молецородните им поданици, полудяха.
Някои се нападнаха един друг, жила трещяха от дланите им, пяна изби на устите им, деряха се с нокти, хапеха се като диви зверове. Други просто умряха, угаснаха като аварирали машини. Повечето побягнаха слепешката, някои уцелваха входовете, други се блъскаха в стени или един в друг; драпаха обезумели през тъмните тунели и коридори, пришпорвани от надеждата да излязат под открито небе. Онези, които успяха, се хвърлиха в бездната — някои полетяха с крилете си, други полетяха като камъни към дъното…
Ахеос, поел в себе си пълноводния поток на тази враждебна и неотвратима сила, усети как нещо в него се скъса. Нещо съвсем малко, но достатъчно, за да спре дъха в гърдите му, да отвори и разкървави раната му. А сетне болка прониза мозъка му, болка толкова силна, че дойде почти като облекчение, поглъщайки в себе си всичко останало.
След това… пропадане. И мрак, който дори очите на молецороден не можеха да пробият.
От известно време Че пищеше, свита на топка, коленете опираха в брадичката. Не чуваше нито Кимене, нито другите минасци, които я питаха какво става и се чудеха дали осородните не са използвали срещу тях някакво тайно оръжие. Чуваше само злостните, пълни с омраза гласове на Даракион, триумфиращи в дълго отлаганото си отмъщение.
Усещаше всичко това чрез Ахеос. Той беше в главата й, а чрез него — и те. Не чуваше Кимене и другите. Притичаха лечители, опитаха се да я изправят, но напразно. Свита на топка, Че пищеше ли, пищеше.
А после спря.
Пуснаха я и тя се надигна без чужда помощ. Изправи се и изтегли без предупреждение меча си.
Устата й провисна, но думи не излязоха, само тихичък стон на дълбоко страдание, защото… Ахеос го нямаше.
— Че… какво?… — Кимене също беше изтеглила меча си, тя, както и всички минасци наоколо. Въздухът около Че беше като гъст, клокочещ мрак.
— Няма го — изрече през стиснати челюсти тя. Тресеше се цялата. Само допреди миг главата й щеше да се пръсне от неканени присъствия, а сега там се бе отворила бездна, празнота, която Че трябваше да нахрани.
— Че… — започна отново Кимене, но в гърлото на бръмбарородното момиче напираше вой, ужасен, пронизителен вой на загуба, мъка и ярост.
Беше обладана. Огънят на Даракион още бушуваше в нея. Светът изведнъж й се стори твърде малък, отесня й. Ахеос го нямаше и заедно с него Че беше изгубила част от себе си, жизнено важна част. Усетила го беше да се откъсва от нея и да пропада в студените ръце на мъртвите богомолки, а това тя не можеше да понесе. С това тя не можеше да живее.
Воят й се източи в писък и преди да са я спрели, Че се прехвърли през барикадата с меч в ръка и хукна право към осородните при вратата на двореца.
Името й нямаше да остане в историята. Историята щеше да запомни Кимене за този щурм — Кимене, която се втурна инстинктивно след нея. Последва я с единственото намерение да спаси другар в беда, да я хване за рамото и да я дръпне овреме назад, но в този момент никой не би могъл да настигне Че, не успя и Кимене.
А след Кимене се втурнаха всички останали. Чисис ревна с цяло гърло, видял как Минаската дева, център и символ на цялата им революция, търчи право към копията на осородните войници. Така минасците се хвърлиха в трескав щурм, а противниците им забиха копията си под ъгъл в земята и протегнаха ръце с отворени длани. Далеч не всички се прицелиха в младата бръмбарородна жена, оглавила атаката, но и тези, които го направиха, бяха предостатъчно да я убият десетина пъти.