А после, преди да са отприщили жилата си, вълната ги застигна. Не вълната на бунтовниците, които едва сега навлизаха в обсега на жилата им, а вълната на страха. Около бръмбарородното момиче, повело така неочаквано вражеския щурм, въздухът внезапно се сгърчи, нагъна се. Сгъсти се в орда от неясни силуети — богомолкородни със сърпове и копия, страховити крилати насекоми със смъртоносни щипки, една устремена, връхлитаща вълна от тръни и шипове, която разораваше земята и летеше към тях. Ехото на Даракион беше стигнало до Мина и дори ехото се оказа достатъчно.
Минасците не вярваха на очите си — без никаква видима за тях причина осородните най-неочаквано биха отбой. Някои избягаха в двореца, други се издигнаха във въздуха. Когато Че и Кимене стигнаха до барикадата при входа, там вече нямаше никой. Миг по-късно минасците нахлуха в двореца и там започна истинската битка.
27.
Димни опашки от повредени летала браздяха небето.
Соларнийците бяха изгубили контрола си върху битката в града. Като се възползваха максимално от по-добрата си подвижност, осородните спускаха летящи отряди в рехавите пролуки между отделните въстанически ядра, удържаха ключови улици и всячески се опитваха да разделят града на малки участъци. Хората на Джемейн, двестатина мъже и жени от Нефритената партия, бяха сред жертвите на тази тактика. Седемдесет или осемдесет вражески войници се бяха окопали в тясна уличка и им блокираха пътя, осородни имаше и по покривите на съседните сгради, клечаха там и ги обстрелваха по фланговете. Времето на Джемейн и хората му изтичаше бързо. Ако още войници се появяха в улицата зад тях, положението щеше да загрубее драматично.
— Трябва да пробием! — заяви Неро.
Джемейн поклати глава и изскърца със зъби. Стискаше извит соларнийски меч в едната си ръка, но бързо губеше самообладание. Нервите му бяха пред скъсване, прецени Неро.
— Хайде бе, човек! — настоя Неро. Джемейн облиза устни. Бойците му крещяха обиди на осородните и размахваха оръжия, но гледаха да стоят извън обсега на жилата им. Някои имаха арбалети, но според последните тенденции в местната оръжейна мода актуални бяха джобните размери, а техният обхват беше нищожен.
„Соларнийците се бият заради едната фукня — помисли си Неро, — а осородните се бият, за да победят. Това няма да свърши добре.“
— Слушай — подхвана отново той и млъкна, осъзнал, че аргументите му са се изчерпали. Джемейн нямаше кураж да нагази в копривата и толкова.
— Зад нас! — извика някой. Неро изпсува и се оттласна във въздуха, за да види какво става. Вместо очаквания отряд в черно и златно, видя нещо, което му възрадва сърцето.
Одиса паякородната и не само тя. Зад нея пристъпваха шейсетина от прословутите й наемници — огромни плещести мъже с изпъкнали челюсти и тежки щипки, скорпионородни бойци от Ръбатата пустиня, закоравели роботърговци, бандити и мечоносци на свободна практика. Грозноватата дружина беше като балсам за очите на Неро.
Соларнийците също се ободриха видимо, забеляза той. Новодошлите скорпионородни, колкото и съмнителна да беше репутацията им, явно си разбираха от работата.
— Трябва да си пробием път! — развика се Неро. — Да се доберем до мястото на истинската битка. — Одиса кимна мълчаливо и Неро с изненада видя, че въпреки паешките си маски и маниери, жената изглежда бледа и уплашена. Сигурно за пръв път влизаше в истинска битка, реши той.
При появата на наемниците осородните бяха сгъстили редиците си. Издигнали бяха ограда от копия, готови да размахат мечове и да жилят. Скорпионородните обаче имаха тежки двуметрови мечове, създадени да отварят просеки във фронт от войници без щитове. Някои носеха тежки арбалети и брадви за хвърляне, повечето бяха с кожени доспехи и полички, други бяха гологърди, а водачът им беше сложил нагръдник върху дълга плетена ризница.
— Ще е болезнено — отбеляза водачът на скорпионородните.
— И? — вдигна вежди Неро. В същия миг някакво летало се разби през една улица от тяхната. Мухородният не разбра имперско ли беше, или соларнийско, но така или иначе не трепна.