Дори придвижването до гигантския зикурат по тъмните улици на града беше истинско предизвикателство, защото в Капитас се спазваше строг ред и след залез-слънце единствено осородните имаха право да излизат навън. На всичкото отгоре улиците бяха добре осветени, газени лампи имаше на всеки ъгъл, така че погледне ли императорът през прозорците си, да се види като сърцето на едно почти геометрично в своята прецизна подредба съзвездие.
Тиниса се промъкваше в сенките към двореца, мъничък ловец, който дебне невидим своята монументална плячка. Нощните патрули и стражари, с фенерите и пиките си, не я видяха. Тиниса черпеше щедро от вроденото си Изкуство и скоро стигна до стените на двореца.
Тук имаше твърде много светлина, но време за колебание нямаше. През парадния вход не можеше да влезе, но осородните строяха обществените си сгради на пирамидални катове, всеки по-тесен от предхождащия го. Накъде там, по горните етажи, все трябваше да има неохраняван вход. Така де, надеждата умира последна.
„Какво би направил Тисамон на мое място?“ Отговорът беше ясен. Щеше да продължи напред, без да губи време в излишни теории. Щеше да действа.
Тиниса пролази сръчно по стената и за броени секунди се озова на следващото ниво, дланите и стъпалата й залепваха без усилие по безупречно огладения камък. Прехвърли се през стената и се спусна на половината разстояние от другата й страна. Озовала се бе в малък парк, ограден от зидовете на вътрешен двор — паркът беше озеленен с ниска растителност, храсти и папрати. Колко ли усилия изискваше напояването им, зачуди се разсеяно Тиниса. В другия край на малкия парк имаше врати и тя се шмугна безшумно натам.
Оказаха се заключени, разбира се, значи трябваше да продължи нагоре. Все някъде трябваше да има отворена балконска врата или прозорец с незалостени капаци. Прогони мисълта, че осородните, като летящ народ, едва ли занемаряват охраната си по по-високите етажи, както и че Тисамон вероятно го държат на някое от подземните нива и с придвижването си нагоре Тиниса се отдалечава от него.
„Тисамон би продължил, така ще направя и аз.“
Изкачи още две нива, като внимаваше да стои далеч от тесните прозорци. Навсякъде вратите или бяха затворени и заключени, или се отваряха към ярко осветени помещения, където работеха осородни — слуги, чиновници, писари. Никъде не откри тъмна пролука, в която да се вмъкне незабелязано.
Изкатери още едно ниво, като се движеше по вертикалните повърхности по най-бързия възможен начин, от страх, че някой окъснял куриер ще я види как пълзи по стената. Хвърли поглед през рамо и видя града така, както го виждаше императорът — мозайка от светлинки, разстлана като на длан около двореца. „Всеки би развил мания за величие при гледка като тази.“ Прехвърли се на тераса с нисък зид и клекна да си поеме дъх. Изкачването я уморяваше, продължителната употреба на Изкуството изцеждаше силите й. Никога не се беше катерила толкова бързо и толкова нависоко.
Великолепната гледка от балкона сигурно радваше окото на някой високопоставен велможа, реши тя, някой императорски фаворит, който да се храни с наслаждение на каменната маса, отвъд която…
Отвъд която имаше отворена врата. Открехната всъщност, забравена от някой разсеян слуга. Незаключена, незалостена, съвсем като по поръчка за целите на Тиниса.
Тя се вмъкна на пръсти в тъмната стая. Празна стая, нещо като преддверие с тежки завеси. Тиниса продължи тихо напред, ръката й бе близо до дръжката на рапирата.
— Храбростта ти ме удивява — каза нечий сух глас, — но сигурно може да се обясни с богомолската ти кръв.
Тиниса не видя никого. Рапирата се появи в ръката й на мига, но нямаше срещу кого да я използва.
— Веднъж белязана от моята раса — продължи тънкият глас, — няма как да се скриеш от нас.
— Покажи се — изсъска тя.
И внезапно усети, че вече не е сама. В ъгъла на стаята имаше закачулен в черно човек, чието присъствие й беше убягнало. Тиниса се хвърли натам с вдигната за удар рапира, ала в същия миг мракът наоколо й се надигна, впи нокти в нея и я повлече надолу. Тиниса усети как рапирата пада от ръката й, после самата тя започна да пропада, все по-надолу и все по-далеч.
Тиниса се събуди.
Главата я болеше, но не като от удар, освен ако ударът е бил нанесен отвътре навън.
Отвори очи. Видя само черно и жълто.
Изруга, отблъсна се от студения каменен под, скочи на крака, но на глезените й имаше окови и тя залитна назад към стената на… на килия. Килия с миниатюрно зарешетено прозорче високо в стената, толкова малко, че и мухородно дете трудно би се провряло през него дори да ги нямаше решетките.