Выбрать главу

— Няма изкупление за мен — каза задавено той.

„И затова трябва да изкупваш вината си вечно? Тази идея не е чужда на нашата раса. Имаме толкова правила и закони, че рано или късно неизбежно ги нарушаваме. И сме по подразбиране несъвършени, защото стандартите ни са невъзможно високи. Чудно ли е тогава, че живеем в агонията на неосъществените си желания, че законите на традицията ни обездвижват като остри тръни, забити дълбоко в плътта?“

— Коя си ти? — попита той, неспособен да отдели погледа си от нея. — Какво си?

„Аз съм паметник на богомолската гордост и провал, Тисамон. Преди да падна, ме наричаха Летриме. Вече петстотин години роня сълзи и се покайвам, но никога не ще избягам от последствията на своите действия. Няма да избягаш и ти.“

Не знаеше какво да каже, не знаеше какво да мисли, освен че точно това е тръгнал да търси, когато напусна Колегиум. Че това е присъдата, която заслужава.

„За какво да те съдя, Тисамон? — попита го тя. — Ти изневери на народа си заради жена. Изневери на себе си заради вината, с която това те изпълни. Изневери на любимата си, като я изостави, и на дъщеря си също. Изневери на старата си любов с новата, а сега изневеряваш и на нея, като й обръщаш гръб. Има ли нещо ценно, което да не си захвърлил, Тисамон?“

— Не.

„Напротив, има. Може да си свалил брошката си, но още си оръжемайстор. Нима не съзнаваш какви задължения произтичат от тази ти роля? Ти все още си защитникът на своите хора, на всичките си хора, дори на онези като мен, които са паднали толкова ниско, че твоите прегрешения изглеждат нищожни.“

— Нима вие имате нужда от защита? Срещу какво?

„Срещу зли и алчни люде, решени да откраднат онова, което принадлежи на народа ни — нашето наследство, нашата история.“

— Аз съм недостоен да…

„Именно затова се обръщам към теб, защото си недостоен — прекъсна го тя. — Страдал си, но съществуват страдание и безчестие, които никой от нашата раса не бива да понесе. И кого другиго да потърсим за помощ, кой друг би издържал напрежението по-добре от съсъд, който вече е счупен?“

— Какво искаш от мен? — попита отново той.

„Докато с теб си говорим, към теб идват хора да те пленят, Тисамон. Хора, чието внимание си привлякъл и които искат да те заробят. Продаде те собствената ти посредничка и сега ги води към теб.“

Той скочи и острието на ръкавицата му се отвори в готовност.

— Роуен ме е предала?

„Предателят бива предаден на свой ред.“ Думите й го смълчаха. „Ако наистина търсиш изкупление за горделивостта си, Тисамон, ще ги оставиш да те заловят. Трябва да преклониш глава пред най-лошото, иначе всяка надежда за изкупление е изгубена.“

— Да ме заловят? Тоест?…

„Или ще се вкопчиш в горделивостта си, която не е достатъчно силна, за да се пречупи?“

Вече бе стигнал до вратата. Там спря и насочи сърпа си към привидението.

— Не искай от мен да стана роб. Никой богомолкороден не е падал толкова ниско.

Сянката на Летриме се приближи, минавайки без затруднение през разтуреното легло.

„Аз съм робиня, Тисамон. Робиня съм на кутията, която не успяхте да опазите. И в резултат на това сега съм роб на нашите врагове. Повярвай ми, аз съм въплъщението на всичко богомолкородно — крехката гордост и страха от провал. Напълно съзнавам за какво те моля.“ Стоеше пред него, прозирна като утринна мъгла. „Само по този начин би могъл да изтриеш петното, което съзираш в душата си.“

— Толкова ли е тежък грехът ми? — попита дрезгаво той.

„Не — каза простичко тя, — освен в собственото ти съзнание. Но това е съдникът, когото не можеш да измамиш и от когото не можеш да се скриеш.“

Непосилен товар легна на плещите му. На стълбището вън се чуха стъпки. Сигурно Роуен и онези, на които го е продала. Осоиди, най-вероятно.

Прибра острието, седна на леглото и зачака.

7.

Талрик подръпна доспехите си. Не беше минало чак толкова време, откакто ги беше носил за последно, а ето че ги чувстваше непривично върху тялото си. „Сигурно защото нямам право да ги нося“ — помисли си горчиво той.

— Така — измърмори под нос и се огледа. Вътрешността на бъчвоподобния „Сатър“ беше заета почти изцяло от варели с гориво, ако не се брои едно тясно местенце зад пилотското кресло, отделено за нуждите на болника. Ахеос се беше надигнал на лакти от постелята си и го гледаше. Все още беше мъртвешки блед, но в погледа му се мяркаше подобие на усмивка, което при здрав човек сигурно би минало за проява на хумор.