Жената хвърли поглед през рамо, но не към придружителите си, което подсказа на Ахеос, че разговорът им стига и до друг — някой от скририте, навярно, — който можеше да е навсякъде в Тарн.
— Пред вратата няма осородни стражи — каза тя, — така че разговорът ни ще бъде чут само от наши хора. Или от мои хора, може би ще е по-правилно. Ти наистина ли продължаваш да твърдиш, че молецородните от Тарн са твоят народ?
— Да.
— Значи не си агент на Рекеф или на осоидите.
— Изводът ви е правилен.
И да беше усетила намека за пренебрежение, жената с нищо не го показа. Гледаха се един друг с безизразни лица.
— Ситуацията в града е деликатна. Не бихме искали по коридорите и в залите на Тарн да тръгне агитатор и да сее хаос.
— Предпочитате да си останете роби?
— Разликата между роб и господар не се долавя от пръв поглед.
Последното го накара да се замисли. Лицето й беше все така неразгадаемо, но нещо в тона й подсказваше, че в Тарн се случват неща, за които той не подозира.
Жената отново хвърли поглед през рамо и Ахеос присви очи. Този й навик беше странен и ненужен. Навик на човек, който е прекарал дълго време далеч от сънародниците си. „Къде обаче?“ Отговорът бързо изплува в съзнанието му. „Била е в Империята, ето къде. Какво става тук?“
Решил беше, че ги наблюдават, но явно имаше и друго. Жената, изглежда, получаваше указания от наблюдаващия я скрир и тези указания не й допадаха особено. Уж каменното й изражение започна да му разкрива разни неща.
— Аз съм Зареа — обяви неочаквано тя.
Ахеос затаи дъх и изчака пулсът му да се успокои — факт беше, че неговите хора не съобщаваха току-така имената си. Научаването на нечие име ти даваше сила. Да ти се представят официално означаваше, че те признават най-малкото за равен. Постъпката на Зареа беше знак, че му се дава достъп до нещо специално.
— Какво става тук? — попита я той.
— Знаеш много за случващото се в Равнините, нали?
— Знам това-онова.
Тя го изгледа замислено.
— Не си достатъчно силен да ставаш от леглото.
— Вече съм по-силен, но не толкова, вярно е.
— Скоро ще се почувстваш по-добре и когато това стане, искам да те запозная с един човек.
Той я изгледа с подозрение.
— И кой е този човек?
Устата й най-сетне се разтегли в лека усмивка.
— Кой друг, ако не новият ни господар, губернаторът на Тарн?
Че спря пред вратата на Талрик, внезапно обзета от колебание. Сигурно имаше и друг вариант, но молецородните я бяха изгонили от лечебницата с отровни погледи и тихи подмятания за „омразния враг“.
Коридорите на Тарн винаги се бяха отличавали с атмосфера на враждебност, освен когато Ахеос крачеше до нея. Дори с подсиленото си от Изкуството зрение, за което не беше пречка обичайната тъмнина на молецородните обиталища, светът наоколо й беше свят на враждебни погледи, демонстративно извърнати глави и осородни войници, които я оглеждаха с подозрение на светлината на фенерите си. По-добре изобщо да не виждаше.
Постояла беше известно време пред един прозорец в скалното лице, вперила поглед в поройния дъжд, изливащ се косо върху импровизираното летище, където „Сатър“ клечеше в компанията на десетина имперски машини. Дъждът помрачи още повече настроението й. Копнееше да полети със собствените си криле като при дебюта си последния път, когато се озова в Тарн.
И ето я тук, вдигнала ръка да почука на… на какво? Молецородните не си падаха по врати, предпочитаха арковидните входове, които се редяха един след друг от стая в стая, истински лабиринт от помещения към планинските недра, и навсякъде владееше отвратителен студ. Малкото врати в Тарн бяха скрити паравани и тайни плочи, които се плъзгаха в каменните стени и за чието присъствие никой външен не би се досетил. Студът също не притесняваше местните, нищо че изглеждаха толкова крехки. Имперските войници бяха навлечени с палта и увити с шалове, дъхът им се къдреше във въздуха, докато се оплакваха един на друг от студа, а в същото време молецородни слуги припкаха край тях по сандали и с тънки туники.
Чу се звук от стъпки, сянка прекъсна леещата се откъм стаята треперлива светлина и Талрик застана на прага — все още с имперската си броня, осороден сред осородни.
„Това беше грешка“ — реши тя. Странно, но той като че ли беше на същото мнение. Когато я видя, на лицето му се изписа горчиво изражение, примирено дори.