— Има други вдясно — посочи Дестрахис и Стенуолд се обърна да погледне.
По всичко личеше, че трясъкът на неговия пронизвач им е докарал истинската беда — седем или осем ездачи пришпорваха към тях конете си по разширяващата се пътека между хълмовете, целите в блестящи доспехи.
— Така — започна предпазливо Стенуолд, — предлагам да направим следното…
По-далеч не стигна. Фелисе вдигна изведнъж меча си във въздуха и извика нещо, крясък безсловесен, поне в началото, дивашки и неочакван като трясъка на пронизвача от по-рано. Когато изрева отново с цяло гърло, Стенуолд различи думи във вика й, думи, които не му говореха нищо.
— Мерсре монахис! — викаше тя. — Мерсери при мен!
Такива коне Стенуолд никога не беше виждал. В Равнините конете бяха впрегатни животни или се отглеждаха заради месото и кожата, затова много малко от тях ставаха за яздене. В кавалерията на водните кончета конете бяха удивителни — атлетични и дългокраки, тъмни на цвят и с дълги изящни вратове. В очите им грееше неестествена за животно интелигентност, а храбростта им очевидно беше завидна, защото се сражаваха наравно с господарите си, танцуваха около въздушното меле и се втурваха да стъпчат всеки враг, който изгубеше височина.
Ездачите носеха брони като на Фелисе, макар и не в пълния им комплект — между сияйните метални плочки на повечето конници прозираше подплата от кожа или дебел плат. Мечовете им също бяха като нейния, освен тях носеха копия и лъкове.
Тя ги наричаше мерсери, име, което беше смътно познато на Стенуолд.
— Те са ръката на монарха, орденът им е бил създаден преди векове — обясни му с тих глас Дестрахис, докато вървяха, заобиколени от конниците. — Мерсре бил техният основоположник, принц Мерсре, вторият син на тогавашния монарх. В наше време мерсерите обикалят страната и изправят неправдите. Ако питаш мен, без тях Федерацията отдавна да се е разпаднала. Само че няма как да са навсякъде едновременно, затова извадихме късмет, че техен отряд се случи наблизо.
Мерсерите бързо бяха видели сметката на бандитите — мнозина убиха, а останалите подгониха към изоставения замък. Фелисе Миен, почерпила сили от допира със своето минало и изплувала за кратко от дълбините на лудостта си, ги беше помолила за съдействие и те се съгласиха да придружат равнинците до Суон Рен.
Йон Аланмост беше накъде над тях с окуцялата „Мома“. Ако го бяха оставили сам да си довърши ремонта, както той настояваше енергично, местните разбойници скоро щяха да му видят сметката. Мерсерите бяха зяпали въздушния кораб с мълчаливо изумление. Личеше си, че никога не са виждали такова нещо и че то не им се нрави особено.
Оказа се, че бурята е издухала равнинците по-далеч от очакваното и че Суон Рен е останал на юг от тях. Явно бяха пресекли границата доста по-встрани от планираното, и се бяха озовавали в друго княжество, което пустеело от години. Водачката на мерсерите информира Стенуолд, че владеещото го семейство било избито по време на войната, но от казаното и премълчаното Стенуолд се досети, че въпросното „семейство“ и преди това е наброявало не повече от един-двама души. Явно упадъкът на княжеството бе започнал отдавна и войната само е сложила последната точка в печалната му история.
Сега Фелисе яздеше пред тях, оклюмала след краткия си изблик на войнственост. Яздеше коня на загинал в битката мерсер, чието тяло, преметнато пред седлото на друга жена, бележеше единствената жертва, дадена в стълкновението с разбойниците. Дестрахис току поглеждаше притеснено към Фелисе, която отново изглеждаше потънала в собствения си свят.
— Съжаляваш ли, че дойде с нас? — попита го Стенуолд.
— Трябваше да направя нещо — отговори паякородният. — Тепърва ще се види дали не съм сбъркал.
Пътуваха дни наред. По едно време Стенуолд предложи равнинците да се качат на кораба и да следват по въздух бързоногата кавалерия, но мерсерите се възпротивиха. Явно още не знаеха какво да мислят за странниците, дошли от земя, за която никой не беше чувал, и предпочитаха да ги държат под око. Или пък се опасяваха, че в Суон Рен няма да повярват на историята им, ако не ги представят като доказателство.
Стенуолд беше очаквал пътят им да ги отведе до замък, подобен на първия, по-голям може би, но остана изненадан, защото Суон Рен се оказа пълна противоположност на видяното дотук. Гледката дори го наведе на мисълта, че водните кончета отдавна не строят внушителни каменни грамади като замъка в изоставеното княжество, че замъците са били просто фаза, през която обитателите на тази гигантска страна са преминали в енергичното юношество на своята история, преди да улегнат в коловозите на тихо съзерцание.