А после откри, че не е сам. Дестрахис клечеше в един ъгъл, опрял гръб на стената.
— Защо вие, паяците, нямате и грам уважение към личното пространство на хората? — измърмори под нос Стенуолд.
— Изчезнала е — каза Дестрахис.
Стенуолд го измери с празен поглед.
— Изчезнала е — повтори паякородният. — Без да каже и дума. — Чувстваше се дълбоко наранен и за това свидетелстваха омачканите му дрехи и несресаната коса. Паяк, който е излязъл без обичайната си броня срещу превратностите на света.
— Фелисе ли? — попита Стенуолд.
— Фелисе, я. Кой друг?
— Къде е отишла? И защо?
— Не знам, тръгнала си е и толкова — каза Дестрахис. — Майстор Трудан, трябва да я намеря.
— Виж, Дестрахис, сега тя е при своите — отбеляза Стенуолд. — Значи може да си тръгва и да си идва както й скимне, така че…
— Снощи тя беше неспокойна, унила. Може би твърде много спомени са се разбудили едновременно. — Дестрахис прехапа устни. — Но да си тръгне… без да каже и дума. Нещо се е случило, сигурен съм.
— Нали не мислиш, че… — Стенуолд не довърши, защото не искаше да го изрича на глас, но накрая, след като паузата се проточи, все пак го направи: — Боиш се, че е убила някого — каза той.
Дестрахис вдигна очи към него. Страхът на паякородния, че изказаното току-що предположение може би отговаря на истината, беше изписан на лицето му толкова ясно, че не убягна даже на Стенуолд.
— Надявах се… надявах се, че близостта на собствените й хора ще помогне. И за кратко надеждите ми се оправдаха — докато беше с мерсерите, Фелисе изглеждаше щастлива и спокойна. Но снощи, още през деня всъщност… личеше си, че спомените се връщат и я разкъсват отвътре.
— Какво ще стане, ако наистина е убила някого? Какво знаеш за местното правосъдие?
— Правосъдието на водните кончета зависи изцяло от принца, който го раздава — обясни Дестрахис. — Но това е без значение в случая. Фелисе Миен не е с ума си, следователно няма да я накажат. Лудостта е… за водните кончета лудостта е нещо свещено. Може би ще се опитат да я затворят някъде, но… — Лицето му се сгърчи. — Местните са странни, когато става въпрос за нечия лудост. Почитат я.
— Дай да караме по ред — настоя Стенуолд. — Да разберем дали нещо наистина се е случило, пък после ще се тревожим за последствията.
Откриха Грамо Шикалка, самоназначилия се посланик, да плеви билковата градинка зад къщата. Като ги видя, той се усмихна широко. Старецът още беше буден, когато Стенуолд се оттегли в стаята си снощи, така че оставаше неясно дали изобщо е спал.
— Благородничката мерсер ли? — откликна той, когато го попитаха за Фелисе. — Дойдоха за нея късно снощи.
— Дойдоха? Кой е дошъл? — попита Дестрахис.
— Пратеник лично от принца — каза Грамо. — Явно някой е искал да говори с нея.
— Значи може още да е там — изтъкна Стенуолд. Дестрахис само поклати глава, но не каза нищо.
— Вас също ви викат — добави бръмбарородният посланик. — Когато ви е удобно.
— Принц Шах? — попита Стенуолд.
Грамо се разсмя от сърце.
— Принц Фелипе, имате предвид. Не, не е той. Друг от замъка моли за присъствието ви, навярно същият, който е повикал и приятелката ви. Но не е спешно. Когато сте готови.
— Готови сме сега — реши Дестрахис.
9.
— Значи вече имаме доверие на Талрик, така ли? — попита Ахеос. Изглеждаше по-добре, наистина по-добре, откакто молецородните лечители се бяха заели с него. Пътуването до Тарн явно си бе струвало усилията, макар че сега се задаваха нови неприятности.
— Ами… мисля, че му вярвам — каза Че.
— Мислиш, че му вярваш? — Ахеос изкриви лице. — Това никак не звучи категорично, Че.
Той протегна ръка и Че я хвана, като за пореден път се удиви на изящните му пръсти.
— Нали помниш Мина, Ахеос? — поде тя. — Помниш Кимене и окупацията.
— Помня ги, да.
— Разполагаме с нещо, което ще им помогне — изтъкна простичко тя. — Трябва да признаеш, че логиката на Талрик е желязна.
— Само ако информацията му е сигурна. И ако приемем, че не се опитва да те вкара в капан.
— За това не знам. — Тя сви рамене. — Но ако искаше да ни предаде в имперски ръце, досега да го е направил. Тук, например. Или по пътя насам дори — можеше да ме принуди да кацна в Хелерон, който е окупиран и е само на крачка от Тарн. Или да продължа към Аста, където гъмжи от имперски войници. Мисля, че Талрик е… че се чувства изгубен. Преди е имал цяла империя зад гърба си, а сега е сам и това е ново за него.